|
Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО] Коя е тя?(Живите души в спалнята ми)
В нозе ми, на леглото ми железно, изписана е прелестна глава. В очите й грей небесна синева, устенце розово се смей любезно. Чий бил е тоя поглед, пълен с плам? Кой образ е възпроизведен там? Слугиня ли? Шивачка? Ил кокетка графиня, що в салоните блестя? Мома ли селска мойта е съседка? Коя е тя?
Над мене – други лик: с коса разстлана по рамена – красавица. Тя веч – испанка, знам – по страшни взор, кат меч, по името, що там стои: Хуана. Чий лик художникът е рисувал, душа и страст навеки му е дал? Кого тез страстни очи са горели? Туй младо сърце за кого пламтя? Чие са име тез уста шептели? Коя бе тя?
Килимът на стената представлява една сърна с изпулени очи, с куршум в снага, пред хрътки две търчи – застигната в зелената дъбрава. Ужасен символ на триумфа клет на зъл въз благ във тоя божи свет! И сякаш чувам как и́ бий сърцето, от злоба дето нивга не туптя, и нейний поглед плах кълне небето... Коя бе тя?
Над портата – е сцена друга тъжна: там ладия, във ветрове, мъгли, разбива се о страшните скали – със бездната се бори безоръжна. Талази пенести налитат с гнев. Аз чувам техний тържествующ рев, как плачат мачти и платна раздрани, сред бурний вой, де смърт я връхлетя – предсмъртното й, ужасното й стенанье... Коя бе тя?
Една душа тук жива още има, невидима, безплътна, като блен. Заспя ли, бдя ли – тя е сe при мен, дружи, милее ме и тирани ме. Заглъхвам ли – тя дума ми: „Звучи!“ Отпадам ли, тя шъпне ми: „Фърчи!“ „Мисли!“ – когато цял свят спи, отдъхва, за труд упорен дига ме нощя и скръб всемирна в песнята ми вдъхва. Коя е тя?
София, 1900
Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
|