Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Млъкнaла. Всичко глъхне и заспало.

Животът спрял. Млево кошове немат.

Зловещо камъне мелнични дремат,

над тях не пей кресливо кречетало –

       тук дъха на умряло.

Пресъхнал улей; струя буйна, жива

не кара колелата с бяла пяна,

гърмеж и врява радостна престана.

Пътеката отвън е мълчалива,

       тревата я покрива.

Застой и сън – там, дето бе движенье,

душата от телото е отнета;

на камъне, вода и колелета

престал съзвучний труд и шум, и пенье,

       и веселото бденье.

Не давай, боже, често под небето

с тъга да срещам воденица спряла,

поток пресъхнал, черква запустяла,

безструнна, глуха арфа, откъдето

       песнята отлетяла!

София, 1899

Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]