напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Ноемврийски нощи


Дълги нощи, ноемврийски нощи!

Вихър пее в мрака по-зле още,

 

писка в улици, в комини плаче –

сладък сън не иде до клепачи.

 

Палвам свещ, слухтя и мисля ази.

Мисъл ведра нощ за мен не пази.

 

Във душа е тъмно, навън тоже;

скръб прегръща ме в самотно ложе.

 

Що да мисля – нощ да се премине?

Ум отбягва минали години.

 

Много горест в тях, мрак много има.

А напреде – безконечна зима.

 

Взех да мисля, пролет че ще доде –

пролетта, що благи господ води

 

за поля, гори, небе, рекички

и която чакат малки птички,

 

и заспалото в земята зрънце –

н на мене лъхна топло слънце,

 

и дойде ми мирис от цветята,

и чух младий фъфъл на листата...

 

Нa, из тях подава се главица

драголибна, с пръста на устица.

 

Под дървята ние сме двамина...

Славей пее в тихата градина.

 

Всеки шум и всяк далечен тропот

стряска наший боязливи шопот.

 

Аз ги помня трепетните устни

и словата мили, безизкусни,

 

и светлика на тез очи черни

в тайната на сумрака вечерни...

 

Боже, колко е това далеко!

Ала ето: неусетно, леко

 

ликът дръпва се, бледней, изчезва,

кат звезда, що някъде залезва...

 

Зимна буря вий навън и плаче,

сладък сън не иде до клепачи.

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух