напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



В преславските развалини


Като се скитах в мъртвия Преслав,

в свещений прах на старата столица,

из гроб един пред мен изскокна прав

цар български с венец и багреница.

 

Познах го: бе великий Симеон.

– Аз десет века спах тук – той извика, –

кажи, що стана с моя славен трон?

Що стана ми държавата велика?

 

Поклон сторих, казaх. Той рече: – Жал!

А Томи, Охрид, Пинд? А Шар, а Сава?

– Те чужди са. – А аз ги бях владял!

Разграбена е моята държава!

 

В сегашната – аз бих се задушил,

за Симеона тясно тук е вече:

велик във гроба – тук се бих смалил!...

И той потъна в гроба, туй кат рече.

 

– О, стой! – със плач викнaх към царя аз,

пред чийто меч бе всичко треперало: –

О, стой! Кат има Симеон у нас,

и царството му негли би се сбрало.

 

София, 1900

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух