напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Песента на фъртуната


               I

 

Фу! Фу!... Фучи, ечи

навън студений вятър,

нощта реве, бучи,

кат гробен свод мърчи,

черней небесний шатър.

 

Стъклата с шум трещят

от бясната фъртуна,

комините пищят,

врабци в гнезда трептят.

Лудей стихийна буна.

 

Кат юдин бесен рой

запели вихри ядни,

природата е в бой...

В поле настръхнал вой

от глутниците гладни.

 

               II

 

Във окъртената хижа

будна, на легло, вдовица,

         сред тъмница,

зъзне с трепетни дечица –

нейната любов и грижа.

 

Мамо, студ! – Ох, аз треперя!

– Спете, гълъбчета, спете,

         потърпете –

ний сме сиромаси клети –

утре дърва ще намеря.

 

Мръзнат чада с майка бедна.

Студ прониква през завивка,

         под покривка,

сън не дава, ни почивка.

Нощ – година, бурна, ледна...

 

               III

 

В салонът осветлен, богати,

с рой прелестни жени, моми,

оркестър весело гърми

       на валса фърковати.

Лъщят брилянти и труфила злати.

 

– Обичам те, о ангел мой! –

на валса в вихра той и́ шъпне,

а тя копнее, сладко тръпне...

       За бурний мраз и вой

щастливите в тоз дом са недостъпни.

 

       Лудее буйната игра,

       гърди пъхтят, лица алеят...

       Във въздуха се леят

       благоуханья тънки – до зора

завесите салонни ще светлеят...

 

               IV

 

Реве, бесней

навън стихия.

Живот гасней

в зла неволия.

На голий пол

клетник застива,

след тежка бол

навек заспива.

 

Ненавестен,

един оставен,

несъжален,

от свят забравен.

 

Снага хладней,

мъждят гледачи...

Фъртуна пей,

фъртуна плаче.

 

               V

 

В мирен сън, един до други,

в топъл кът, при мек въздух,

спят щастливите съпруги

на възглавници от пух.

 

Къщата пращи и тръпне,

снежний вятър като вей,

и шумът му сякаш шъпне,

на прегърнатите пей:

 

„Спете! Моето бученье

пo услажда ваший сън.

Спете в сладко упоенье,

аз приспивам ви отвън.“

 

               VI

 

На вятъра воят

шуми в пущинака,

един часовоят

недвижим бди в мрака.

 

Фъртуната бясна

лицето му брули

и дрямка опасна

очите му були.

 

Нощ бурна и ледна

и дълга кат век...

До утрина бледна

йощ има далек.

 

Той слуша унесен

как халата писка,

как нейний рев бесен

ту вий, ту се киска,

 

ту пей погребална

той песен, ту звук

от музика бална

достига дотук.

 

               VII

 

Фу!...Фучи в тъмата

хала снежна, зимна,

чува я палата

и хижата димна.

       Чува я болница,

       чува я тъмница.

 

Чува я беднякът,

недоял, зазъзнал,

чува я селякът,

на поле промръзнал;

       морният работник,

       гойният имотник.

 

Чуй я на живота

робът без покривка,

ситата охота

под топла завивка,

       забумкалата печка,

       огнището без клечка.

 

               VIII

 

Веявицата вей,

веявицата пей:

„Таз нощ плачът ми гужда

в два лагера светът...

Приспива и събужда.

На охолност и нужда

размерите растат.

 

Усещат се бедите

по-силно тоя миг –

бедите, добрините...

Честитий по-честит е,

клетника – пo клетник.

 

Леглото богаташко

по-сладко е сега,

теглото сиромашко

расте в мраза, в снега.

 

Гласът ми нежно гали

богатите в света,

а в други гърди пали

гневът, ненавистта.

 

Кипят ожесточенья,

роптае дух и плът,

отчаяни решенья

зачеват ми в шумът.

 

Ридаят голотии,

бездомното пищи,

в студ охкат немотии

и деца, и бащи...

 

И техний сбран вик фърка

към свода, страшен, лют,

но моят рев му бърка

от бога да е чут!“

 

Веявицата вей,

веявицата пей.

 

София, 1899

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух