напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Бог да прости!


(Разговор с бабичката – пазачка в Орландовските гробища)

 

– Бабо, чий са тез гробове?

Тй тук пазиш от години.

– Ех, мой синко, има нови,

има стари – днес се рине

друг – за старий дядо Косте.

Той от мъки се избави,

мене господ пък забрави.

        Бог да прости.

 

В този гроб съд божий чака

зъл болярин греховити.

Много очи той разплака,

дор му гледаха очите.

Ех, и неговите кости

при сюрмашките легнaха –

сал злините му остаха,

        бог да прости.

 

Тука млада спи невеста.

Много на света изпати.

Мъж богат взе, но – злочеста...

Бог добре и́ смърт изпрати.

Тоз мермер мъжът поиска –

сякаш пак да я потиска.

        Бог да прости.

 

Тук един ергенин тлее.

Млад-зелен се той погуби:

не поиска да живее

без момата, що полюби.

Беше през велики пости...

Много свят плакa, а ази

сe го мисля оттогази.

        Бог да прости.

 

Мой син спи под таз коприва.

Един беше – господ взе го.

Тук и моят мъж почива.

Много си теглих от него:

имаше нърави остри,

лош бе, синко, и до старост,

ала нямам ази ярост:

        бог да прости.

 

А тоз гробец? На солдатин –

от болницата довлечен.

Тоз мермер със надпис златен

е на големец изсечен.

Всички, всички тук сме гости,

бар да нямаме омрази...

Ех, ще кажат и за нази:

        бог да прости.

 

София, 1900

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух