напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Белоградчишките скали


I

 

Глави на вкаменени великани,

безмълвни сфинксове, титани прави,

загледани в небето замечтани –

о карпи, чуда редки, величави

 

на мирозданьето, мечти гранитни

гигантски вцвръстени и вековечни,

аз взирам се в захлас, мечтател скитни,

във ваший тайнствен рой, покой безпечни.

 

И чини ми се, че чета във вази

на вековете тайните загадки,

на времето летежа, във талази

безследно минал над чела ви гладки.

 

II

 

В полите на гигантите безгласни,

във чийто дупки гълъбите гукат,

пасе си стадо; агънца безстрастни

играят; нейде крави мукат.

 

Внезапно там овчарче с лик опален

от слънце лекичко се закатери

по щърбите на истукана скален,

на върха спря се и ръце разпери.

 

Ръце разпери и с гърди пияни

от въздух и свобода нещо ви́кна:

трепнa роякът неми великани

и ехото му десет пъти кликна.

 

III

 

Залезе слънце. Месецът изгрява.

Под златний му светлик, в мирът поднебни

тълпата великани оживява,

добива странни образи вълшебни:

 

чудовища, страшила баснословни

неземни, чужденци на битието,

порастват още, чудни и страховни,

рисувайки си сенките в небето!

 

И мощно диша в нощното сиянье

суровий хор на тез колоси чудни

и сякаш в общий сън, във общото мълчанье

еднички те не спят, едни са будни!

 

Белоградчик, 1910

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух