Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Каляската продължаваше да се търкаля към Средна гора. Осман удряше по-често конете, които пристъпяха вече тежко, защото пътят ни беше през едни изгубени мочури, из които се разнасяха в пущинака хиляди крякания от жаби... Дълго ние се тътразихме из тия непроходими места. Беше явно, че кола с коне оттука никога не бе минувала. Аз разбрах най-после, че добрият Осман нарочно беше избрал тоя един вид път, за да избегне от възможното нападение на въстаници. Защото, трябва да кажа, в тая критическа минута неизвестността и страхът бяха общи.

Още един час ние пълзяхме по песъчливите и просечени изданки на бърдата и зад Баненския мост ние излязохме на шосето. Пустинният проход, който се простира оттам до селото Чукурли, ние изминахме в дълбоко мълчание. Селото Чукурли се намира на южния край на прохода, в един безводен дол. Това село, доволно кичесто, се отличаваше с жителите си: мъжете там ги сматряха за хайдушка порода и юнаци, а жените хубавици. Но тоя път аз не видях ни едните, ни другите. Селото беше пусто. Едничката кръчма, която беше открита, се вардеше от един белобрад полусляп старец. След малко почивка ние пак потеглихме и къде пет часа нидях ясно хълмовете при Пловдив, че се чернееха и очертаваха в тъмния фон на Родопите.

– Какво ще бъде това там, дето пуши? – попита ме внезапно Осман, като ми сочеше надясно нейде в широкото поле. Аз погледнах внимателно.

– Трябва да е огън, чорбаджи! – прибави той.

– Огън ли? – И аз си извадих главата из колата, за да видя по-добре. И, наистина, на доволно далеко разстояние се издигаха на две места големи черни стълпове дим, които се точеха вертикално до известна висота, па се пръскаха по вси страни на облачета.

Това беше пожар. Горяха две села.

Осман удари силно конете и те хукнаха като пощръклели. Той бързаше, бързах и аз към Пловдив, но пътят се не скъсяваше и Пловдив се не приближаваше. Знаят всички, които са идвали откъм Средна гора за Пловдив колко се види дълг и нескончаем пътя, най-паче от Чирпали до тоя град. Вървиш, вървиш и тъмните могили нито се уголемяват, нито проясняват: сякаш че малкото пространство, което те дели от тях, колкото го минуаш, по-широко става. За нас обаче тоя път беше твърде мъчителна измамата на перспективата. Между това на хоризонта се появиха и други пушеци и полето заприлича на вулканическо землище, дето подземният огън издиша из някакви си отвърстия...

Поспряхме наЧирпалийския хан.

Кръчмата и вратите на двора бяха заключени. Никакъв шум от селото. Една селянка до кладенеца плачеше и викаше уплашена. Като видя Османа, който караше конете си към кладенеца да ги напои, тя се спусна при него и захвана плачешком да го пита на български:

– Аго! Какво ще стане с нас? Кажи ми какво да правя!

– Не плачи, не плачи, невясто, няма нищо – отговори й Осман по български.

Като ме съгледа в колата, селянката приближи до мене все плачешком.

– Чичо! Ти п? знаеш... Кажи ми, наистина ли има сеч? Тая нощ всичките избягаха из село... Селото е запустяло, няма жив човек... Всичките бегаха... Само аз съм остала и не зная какво да правя! О, божичко! О, майчице! – викаше тя, като си отриваше сълзите с краищата на забрадката си. – Чичо, наистина ли има сеч? Ами кажи ми, какво да правя?...

В утешение ней аз не можах, освен да повторя думите на турчина, думи студени и безчовечно лъжливи! Как! Селата горят, светът бяга, а тя да бъде спокойна и да не плаче! Какво щеше да стане подир малко тая бедна българка? Какво я очаква? Тя питаше какво да прави! Тя, жена, искаше помощ.

– А къде отидоха вашите селяни? – питах аз.

– Бегаха, бегаха! Всичките се махнаха и мене сама оставиха... Никой не ми обади – ази съм спала! Ох, божице...

Аз внезапно помислих да я прибера в колата и да я оставя в града... В туй време се зададе с конете от кладенеца Осман. Лицето му се беше променило и лишило от прежните добродушни черти. Той хвърли въз мене, после въз селянката суров, фанатически поглед и взе да впряга конете.Додето мислех как да му предложа да се съгласи да вземе в колата селянката, той ненадейно се метна на седалището си, като измърмори сърдито:

– Хъъ... Да вървим, да вървим... – И шибна конете и каляската се понесе.

Селянката плачеше зад нас...

Сърцето ми се свиваше силно... Аз чувствувах съвестта си неспокойна, аз чувствувах, че трябваше да направя нещо за тая клетница и не направих.

Изведнаж Осман засили конете.

Пред нас, на петдесет разкрача, се появиха около петима конници черкези; те идеха из нивята без път, дойдоха до рова на шосето, навалиха се с ниските коне, минаха го, излязоха на самото шосе. Осман хвана да шиба силно уморените си коне, без да обръща внимание на идещите черкези. Аз бях в критическо положение. Нямах нито оръжие да се браня, нито възможност да избягна. Черкезите идеха, като шибаха с бичове непрестанно конете си. Когато се срещнаха с каляската, някои от тях надникнаха къде прозореца и изгледаха. Било че ме взеха за турчин, било че селянката със своя плач им привлече вниманието, те отминаха бърже и препуснаха пак. Чини ми се, че чувах уплашения вик на селянката, вик отчаян, зверски.

Чини ми се, че го чувам и сега...

Свечеряваше се. Тъничка мъгла падаше на полето. Пловдив още не се освещаваше, но на запад хвана да се освещава пространното поле. Огньовете се не виждаха: виждаше се само зaрата им; въздухът беше там червеникав, на места червенината ставаше по-силна и по-силна. Пожарите, значи, траеха. Кой запали тия села? Какви бяха тия села, дето ставаха жертва на пламъците? Български или турски? Дали въстаници или турци нападаха? Във всеки случай, аз вярвах, че творителите на пожарите бяха българите. Помня, че по наставленията на апостолите във всяко българско село трябваше да се запалят по няколко къщи, когато удари часът на въстанието... Това беше в програмата. Пожарът щеше да бъде знак за тревогата, началото на самоотричането и на жертвите... По мръкнало влязох в Пловдив.

Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]