Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Още от пръв поглед познаваше се, че в града ставаше промяна. Някакво смущение владееше. Дюкените се затваряха или бяха затворени вече. По улиците рядко се срещаше християнин. От двете страни на тесните кални тротоари се точеха цели върволици от турци, въоръжени от главата до петите с пищови, револвери, дълги и къси ятагани. Мюсюлманското население беше развълнувано, уплашено, разярено. Те се срещаха, сбираха, разделяха, сновяха назад и напред. Понейде си, в някой ъгъл, в някоя сляпа улица бяха се събрали на купове и си шушнеха. Това движение следваше до самия мост. Мога да уверя, че всичките лица бяха изпокривени от злоба, всичките погледи засветлели от кръвожадност. Това щяха да бъдат башибозуците на Хафъз паша. Мостът беше пълен със свят! Но ни един българин или грък не забелязах. Помня какви зверски погледи хвърляха към мене тия фанатици, когато се принуждаваха да се отбият пред талигата. На всяка минута си мислех, че ще видя някоя ръка да ме изтегли. Калдъръмът на моста гърмеше яката, Марица се синееше отдясно, отляво се чернееше. Шумът й беше глух и плачевен, както е и днес. Скрит в дъното на каляската, аз се потаях... Колелата страшно трещяха вече по камъните на дългата и запустяла Узун-чаршия. На всяка минута тази улица ставаше по-глуха и по-безжизнена. Беше тъмно, когато достигнах до гостилницата Кацигра. Пристигнах тъкмо навреме. Едвам успях да сваля от колата пътното си ковчежче, големите пътни врата на гостилницата се затвориха с трясък и веригите злобно дръннаха. Портата беше заключена, подлостена, свързана. Наобиколиха ме тозчас приятели и познайници, взеха да ми задават хиляди въпроси, за новини откъде нас. Аз съгледах, че те не бяха усърнали, не бяха уплашени; бяха само безпокойни, но весели. Когато им потвърдих новината за действителността на размирицата, те се въодушевиха, поръчаха да донесат ракия, хванаха да изливат чувствата си в буйни и разпалени изражения, защото надеждата крепеше всинца ни. Разказаха тогаз за похода на пазарджишкия каймакамин към Панагюрище. Той бил разбит и се връщал посрамен. Въстаниците завзели горите и проходите. Бунтът ще се простре. Тая нощ Пловдив ще бъде запален. Богаташите пренесли съкровищата си в Куршум хан, за здравина. Турците са съвършено уплашени. Войска няма да дойде от Цариград. Мостът на Търново Сеймен разрушен с динамит и въодушевление!...

Беше съвсем тъмно.

От улицата не пристигаше никакъв звук. Изведнаж гръм от топ! – еднаж, дваж, триж! Въздухът заехтя, стъклата зазвънтяха.

И пак тишина.

– Що е? – всички стреснати запитахме един другиго. И замълчахме.

– Чакайте, вижте! – каза един от другарите, изправи се и взе да гледа внимателно на изток.

Всички гледахме.

– Пожар! – извика някой. Действително, на източна страна от гостилницата, над самата ограда на двора, светнаха изеднаж червени пламенни езици и се разхвърчаха из черния гъстък дим милиони искри. На всяка минута пламъкът се разширяваше, възвишаваше и огряваше белите зидове на двора. Вятърът раздухваше и разклащаше живите му островърхи клонове, които се мятаха, лееха, лижеха на вси страни. Целият въздух беше осветлен.

– Ето, захвана се – прошушна един.

– Да – прошушна други.

Пламъците повече и повече излизаха нависоко и тяхното пращене и фучене стигаше до ушите ни.

Но никакъв глас, никакъв вик не се обаждаше. На улицата нямаше никой. Тишината беше страшна всред тоя многолюден град. Сякаш всичките жители бяха заспали вече. Не спеше само адският пламък. Той си играеше в синия простор, делеше се, цепеше се, превиваше се като змей, съединяваше алените си езици и бухтеше като някое фантастическо чудовище.

Пожарът се гледаше близо, до самата стена на оградата, в която бяхме заключени. Дворът, хората бяха осветлени като дене, чувствувахме даже, че печеше; стъклата на прозорците чудно блестяха от отраженията на трептящата игра на пламъците.

А навън, на улицата, беше все тихо. Ние хванахме да се озъртаме най-после до крайна степен смутени и заблудени в тая страшна ограда, която бедствуваше да се прихване от пожара, а още повече от страшната тишина, която царуваше на улицата. Възкачихме се на чардака. Пламъкът се видя не толкоз близко, но още по-заслепителен. Отсрещните грамадни скали на Джамбазтепе бяха зловещо осветлени с някаква червена, мрачна светлина. Никой не се съмняваше от нас, че тая нощ избухна въстание в Пловдив. Всичките слухове през деня, всичките тревожни приготовления на турското население за отбрана или нападение, а сега този огън, който никой не тича да гаси из запустелите улици, потвърдяваха това.

Ние чакахме с покорност. Господин С. ни снабди с по един револвер. Можехме да умрем, поне като се браним, не мърцина.

Смутена беше нощта.

На заранта, рано още, голямата външна порта беше отворена. Пожарът беше угаснал, градът беше се поуспокоил. Тук-там се отваряха лениво някои лавки.

Вярвам, че пловдивските жители никога няма да забравят силните усещания на тая нощ.

Научихме се всичко. Избухването, действително, било изпитано. Тялото на съзаклятниците в града било решило да се запали града през нощта на Гергьовден на няколко места. Планът отчасти се турил в действие. Едно свещарче запалва свещарницата си, пълна със свещи, лой и сапун, като присъвокупило при тях десет ковчега с газ. Тя се намираше на южния край на Узун чаршия, при Джумаята. Оттук тоя силен огън през нощта. На две други места пак в Узун чаршия се намериха два ковчега с газ. Съзаклятниците, не се знае как, не успели да ги подпалят. Говореха даже, че се опитали да запалят с динамит хранилището на пупала ма Сахаттепе. Посегателите били хванати.

Подир тоя промах за въстание в Пловдив не можеше и дума да става. Та и какво можеха да свършат няколко смели и несвестни младежи при апатията и враждебността на елементите, които ги окръжаваха? Тук не беше, както в чисто българските паланки в полите на Стара планина: Панагюрище, Копривщица, Клисура, Сопот, Карлово, Калофер и прочие. Там всичките бяха сдушени и готови за борбата и за жертвите. Гоненията между партиите, наследствените вражди между някои родове като по чудо се изгубиха пред светото подухване на пробудения патриотизъм! Неприятели с неприятели се прегърнаха, чорбаджиите, турколюбците, богатите не бяха вече елемент за противодействие: те бяха станали просто българи. Младите правеха съвещания в домовете им. На някои жилищата бяха се превърнали на арсенали. Нямаше вече страх, съмнение, недоверие. Всичките бяха като челяд на едно и също семейство. Бащата най-напред измъмруваше сина си, когато му пошушнеше нещо, втория път не отговаряше нищо, третия път – той се съветваше вече с него: от баща ставаше другар. Крайностите понякога се сближават. Невероятното, невъзможното придават по някой път по-голяма енергия на душите, по-голяма сила на волята, за да ги постигнат. А човек мисли не само с главата, но и със сърцето и с чувствата. Там, дето умът се поколебае, явява се сърцето, за да го съгрее, притича се чувството, за да го галванизира. Когато пръв път зачу баща ми, че шаваме, че кроим нещо тайно и безумно, той се намръщи и ми изложи, грубо, разбира се, всичкото безумие на такова невъзможно предприятие и за да ми представи нагледно това, той важно каза: Ние се намираме в чрево адово! Никога няма да забравя тия изразителни думи. Уви! Те бяха истинни. Ние се намирахме в самата среда, в обятията на тираните и никаква подпорка не можехме да очакваме отникъде и от никого. Около нас бяха само роби и тирани. Робите смазани, с голи ръце; тираните многочислени и готови да мъстят, готови да нападнат жертвата си като ястреби, при най-малкия знак за живот, който би показала! Херцеговина имаше Австрия и Черна Гора за прибежище; Крит имаше свободния простор на Средиземното море; ние имахме Турция – страшна мрежа от вериги, които схващаха ногата ни при първо движение. Но тогава кой мислеше тъй? Въодушевлението беше оставило едно малко място на разсъдъка. Силата на турчина беше една сянка, свирепостта му беше една причина да го победим, слабостта ни беше един резон да се борим! Мисълта беше взела плът и кръв, идеалът беше се възпречил изведнаж отпреде ни хубав, величествен, страшен! Умовете чувствуваха, сърцата мислеха!...

Мина се немного време и потокът упояваше и обхващаше. Баща ми ми каза подир един дълъг разговор: Тъй и тъй ще се мре, барем... Той беше упит от общото замайване. Гаче един магически дим премрежваше очите на всичките и отнемаше на предметите първата им краска. Турчинът не беше опасен вече. Никой му се не боеше. Един младеж в една минута на разпаленост, като застигнал един турчин на пътя между Карлово и Сопот, метнал му се беше на гърба и го беше яздил на половина километър разстояние, като му беше казал: „Тъй ще да ви яздим занапред, читаци!“ Турчинът не се оплака от срам, не си отмъсти от страх, а младежът ходеше спокоен и разказваше всекиму. Друг един младеж в Карлово на пазара, като беше чул един онбашия, че викаше на един куп селяни: „калп, миллет“, кипна и като му викаше: „сус, читак!“ – удари го по образа и се изгуби из навалицата. Гръмоносните по него време членове на „Век“ и „Напредък“ Н. И. ги четеше насред мегдана, пред един голям куп слушатели, и никой не се уплаши от опасните коментарии, които даваше. М. К., человек петдесетгодишен, състоятелен, почитан от всичките и обожател на Русия, навсякъде декламираше тиради от Мартин Задека за пропадането на Турция. Всички слушаха с благоговение тия загадъчни пророчества. Младежите му се смееха тайно и се радваха за доброто следствие на тия невинни лъжи, но най-после и те хванаха да ги вярват: ние вярвахме всичко невероятно, само едно не вярвахме, че няма да падне Турция. От ръка на ръка ходеше някаква тайнствена загадка с цифри и черковни букви, на които от комбинацията излазяше двоен резултат: 1876 и Турция ке падне...

А между всичките тия Каблешков, неуморимият, вездесъщият Каблешков, трескав, бледен като привидение, като демон чарующ, се луташе, скриваше, излазяше и със силата на чудното си слово поддържаше величественото настроение.

Той беше дух!

Нямахме само глава!

Някой Костюшко, някой Гарибалди.

С такъв елемент те биха направили чудеса. Те биха подкрепили първото сблъскване на идеята с действителиността. Но те липсваха. Нямаше организация, душата на всяко предприятие, нямаше общ план, нямаше срок, нямаше водители. Движението се спъна в самото си начало, борбата се преобърна на жертвуване. Бенковски падна мъртъв в горите в едно сбиване, самси останал от всичката дружина. Волов се хвърли в Янтра и се удави, за да не падне в турски плен. Каблешков, паднал в плен, самси се опушна, за да се избави от живота...

Въстаналите селяни се покориха срамотно: те проводиха поповете и кметовете си да просят милост и да целуват нозете на главатарите на башибозушките орди, сложиха оръжията и предадоха дъщерите си...

Корабокрушението беше пълно, ужасно!

Никога по-голяма несполука, по-срамно падане!

Букурещките чорбаджии и дипломати ad hoc осъдиха в безумство всичкия народ, че въстанал, без да пита тях!

Хафъз паша в Панагюрище плуваше до шия в кръв и в сладострастие.

Майките проклеха виновниците, причинителите на това злощастно движение.

Цанков и Балабанов в своята брошура към Европа отрекоха съществуването на движението и признаха за турски шпиони Бенковски, Каблешкова, Волова и пр.

Може би по политическа мъдрост.

Но никой не каза добро!

Да видим историята какво ще каже.

Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]