Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Железницата за Цариград тръгваше по пладне. Аз реших да тръгна същия ден. Предадох си пътното джамаданче на приятеля Н., защото не исках да имам нищо със себе си, което би привлякло вниманието или забавило пътуването ми. Приятелят ми настоя да види какви вещи му предавам. Аз разгърнах джамаданчето и той прегледа всичко с вниманието на един пруски митар. При другите вещи там се намираше една тетрадка с еротически стихотворения, която в бързината на тръгването си успях да взема; всичките си други съчинения, съставящи няколко обемисти тетради, аз бях заровил един ден по-напред у дома в зимника, при нощвите, под купа жълта глина, която лежеше там от много време. Но на 1877 г. през юли Омаровите потомци, преди да преобърнат в пепелище къщата ни, разкопали доволно старателно глината, извадили тенекиевата кутийка с произведенията на българската муза и ги откарали в плен заедно с другите плячки.

Господин Н. разгледа внимателно съдържанието на стихотворенията, най-после тури си показателния пръст въз последния куплет на стихотворението „Име“ и прочете:

В бой да бъда, в страшна битва,

всред гърмежа него чувам

и дор в моята молитва,

без да ща, го споменувам.

– Чувай, байно, аз не мога да приема тая книжка, тоя стих ще ме тури в опасност, ако би да тършуват и намерят.

Аз отдрах злополучния куплет и приятелят ми се успокои.

– Ну, сбогом! – и си подадох ръката.

– Как? Отивате ли?

– Тозчас.

– А тескерето си каятихте ли?

– Тескерето? – викнах аз. – Ах, забравих! Дявол го взел!...

Както всякога, аз забравих най-нужното.

Аз неволно се обладах от някакъв ужас, от някакъв студ при мисълта, че трябва да ида на конака. Конакът! Тая дума винаги ми внушаваше силно отвращение. Когато бях малък, щом заминувах край вечно зеещата вратня на конака, аз бързах да мина по-скоро, като си извръщах лицето настрана. Тия заптиета, обути в широки черни панталони и сетре с ширити по ръкавите, с червени фесове, под които винаги се подаваха неичистите краища на белите им фесове, препасани с кожен пояс, който се закопчаше отпред посредством една жълта, четвероъгълна тенекиена дъсчица, изрязана с турски букви; този двор широк, обрасъл с треви; тоя четвъртит камък насред двора, дето слагаха да бият нещастниците; тая тъмница, на която зееха две черни дупки, кръстосани с дебели пръчки и из които поглеждаха лица жълти и сухи като на някои мъртъвци – всичко това, казвам, ми вдъхваше неодолимо отвращение или ужас...

Аз извадих из пазвата си тескерето си и го погледах. То беше извадено връз друг човек, на мое име. Но трябваше да се каяти и аз тръгнах бързо към конака. Когато влязох в голямата му порта, аз видях двора пълен с жандари, с черкези, с извързани селяни, налягали до зида; в същото време вкараха в противоположната порта един поп висок и едър. Ръцете му бяха вързани отзад, шията му стискаше някакво черно колело. Отзади му вървяха две заптиета, които, докато дойдоха досред двора, удариха го по гърба десетина пъти. Когато той дойде по-наблизо, видях лицето му обляно в пот, дясното му ухо и възбялата коса обагрени с кръв, която беше загоряла наполовина от слънчевия пек; калимавката му опрашена, схлупена, изкривена. Той гледаше слисан и развълнуван; виждаше се, че страхът беше парализирал в него другите чувствувания. Клетникът! Никога не мога да забравя тоя страдалчески образ. Може би да е уловен с кръста в ръката, като е завождал паството си на – голгота...

Аз научих де е тескереджийницата и боязливо бутнах вратата. Влезнах. На одъра, постлан с малко шарено килимче, седеше на подгънато коляно тескереджията, облечен алафранга. Лицето му беше бледно, продълговато, но добро.

Подадох му тескерето си. Той, преди да го отвори, попита:

– За къде?

– За Цариград, желая да ми го каятиш.

Той захвана да чете бързешката, като често изговаряше полугласно някои думи. Изведнаж впери очи в мене и ме изгледа изпитателно. Аз издържах юнашки погледа му.

– Далеко ли е Копривщица от вашето село? – попита ме, пак замислен. Аз му отговорих.

– Какво има по ония страни? – продължи да ме пита с още по-проницателен поглед.

– Нищо не знам – отговорих. Аз се държах здраво. Спокойният вид на тоя човек ми придаде дързостта, от която имах толкова нужда да се покажа безметежен. Гаче имаше в погледа му нещо симпатично и насърчително. Аз тайно благодарях провидението. Вярвах, че митарството беше свършено.

Но ефендито ме пак изгледа.

– Това тескере твое ли е?

– Мое.

– На колко си години?

– На двайсет и пет.

– Хъъ... тука пише трийсет.

Аз бях забравил, че толкова трябваше да кажа.

– Сбъркали са... не са ми познали годините – прибързах да кажа с увереност.

– Но тука има и друга разлика?

– Каква?

– Очите са писани сини, а твоите са инакви...

– Как?!...

– И цветът на косата не е същият... – Той ми подаде тескерето.

– Това тескере не струва, ще те върнат от станцията още... Извади си ново, мили мой. Донеси поръчителство и аз ще ти дам ново.

Аз гледах смаян на него. Това добродушно лице, тоя снизходителен поглед ме смаяха и умилиха. Аз помислих да му поблагодаря за предупредителността, но стори ми се, че не ще е благоразумно. Тескерето ми беше невярно. Той можеше да каже една дума на заптието, що стоеше до вратата, и аз бях изгубен!!

По-напред кочияшът ми, а сега тескереджият, какви добри хора!

Види се, провидението се намеси тоя път.

Аз излязох из тескереджийницата, после минах през двора и докато изляза из вратнята, признавам се, краката ми се подкосиха... Бързо отидох при един арменец, добър и стар приятел на баща ми, разказах му, доколкото трябваше право, работата с тескерето и го помолих да ми даде нужното поръчителство. Той прие любезно просбата ми, зарадва се, че съм се обърнал към него в тоя случай, и ми разказа откога се познава с баща ми, по кои панаири ходил с него и даже няколко случки с тескерета, подобни на моята, и ме прикани да го почакам на един дюкян половина час нещо, додето се върне, за да ми напише поръчителство. Аз го чаках. Той не идеше. Мина се половина час, още половина час – няма го, а железницата ще тръгне подир един час и тогава трябваше да чакам още 24 часа в най-големи терзания, а всяка минута беше пълна с опасности за мене... Аз сетих, че Карабет ми отказа по един учтив начин, и почнах да се озъртам из тържището, дано зърна някой познайник или нашенец. Изведнаж сърцето ми затупка от радост. Аз видях г. И., селския наш мухтарин. Като такъв непременно той носеше и печата със себе си. Какво благовремие! В два скока аз го докопах.

– Бай И., добре, че ви намерих. Бързам за железницата, а тескерето ми излезе побъркано, дайте ми, моля, поръчителство, потвърдено със селския печат, за да си извадя ново тескере.

Дивитът му беше втъкнат на пояса, валчестата му глава се усмихваше; аз го гледах с любов и ми се чинеше, че сега ей ще си отвори кръглите с почернели джуни уста, за да пропусне перото, за да поеме мастилото, с което щеше да ми напише желаемото поръчителство. Но дивитът не отвори устата си, а отвори ги господарят му:

– Господине, право да ви кажа: аз не мога да ви дам поръчителство, недейте ме.

– Как, но аз ви моля, аз бързам... Защо ми не давате?

– Сега е огън... вие видите, друг път да беше, да, с всяко благодарение, но сега, в тоя огън, не мога.

– Ами аз какво да правя?

– Нищо. Върнете се на село, оттам си извадете пак ново поръчителство и...

– Невъзможно! – прекъснах го аз.

– И така е невъзможно – допълни той.

Аз го изгледах отчаяно. Този човек ми се стори сега чудовище. Аз никога не съм мислил, че е бил такъв зъл. Между това той беше прав...

Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]