Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Усърнал, угрижен, отчаян, аз тръгнах из улиците. Ушите ми бръмчаха, светът ми се въртеше и аз, без да видя, сблъсках се с един жандарин, който за възнаграждение ми даде един юмрук в гърба, който струваше двайсет от моя страна... Но аз се задоволих само да го устреля с погледа си. Тогаз видях, че той караше отпреде си един куп вързани селяни, като продължаваше да раздава удари ту по тоя, ту по оня гръб. Аз се скитах като смаян из улиците. На гостилницата Кацигра не смеех вече да отида. Какво да се стори? – думах си. Всяко едно заптие, което виждах, струваше ми се, че иде към мене, да ме хване; всеки турчин, който ме изглеждаше, беше за мене изследвател на тайната ми, шпионин. При всичката пословична пипкавост на турската полиция тя можеше най-после да ми хване дирята и тука, дето бях почти непознат. Всяка нова минута бавене тука увеличаваше тоя шанс. Изведнаж някой произнесе името ми. Аз се обърнах с трепет.

Някакъв студ мина по всичката ми кожа.

Аз се посрещнах с шпионина П.

Шпионинът, казвам, защото общото мнение за такъв го сматряше.

Тоя човек правеше всекиго да трепери или да се отвращава.

Физиономията му беше зловеща. В тъмночернозеленото му лице, набърчено, сухо, набраздено със знаковете на старостта и на бедствията, украсено с къси и подстригани мустаци, блещяха из дълбоките си орбити две очи черни като нощ, проницателни, лукави, в постоянно движение, като че търсеха навсъде жертви. Под завехтелия му морав фес, отхлупен назад, се лъщееше плешивото му изпъкнало чело, а отзади се показваха полупобелелите му косми и падаха на търкала на мазния вратник на моравото му шаячно сетре. Останалата част на облеклото му беше явно свидетелство на нуждите, в които живееше тоя отверженик на обществото.

Той познаваше мене и беше узнал някои неща, защото дохождаше често в село.

Той ми подаде ръката си.

– Къде, байно?...

Аз се колебаех да му кажа ли, или не намерението си. Па му обадих.

– Но тогава е време – каза той, като погледа часовника си. – Подир половина час ще тръгне... Е, какво има там? Работата добре ли отива?

Аз се смутих при това ненадейно извръщане на разговора, но беше глупаво да се преструвам на тоя час, че не разбирам загатванията му.

– Средна хубост – отговорих значително.

Изведнаж се разкаях за тия думи; но той подзе:

– Да, аз знаех, че ще иде зле, помните, че ви казах още на село... не ви трябва... Страшна сила иде откъм Цариград. От утре железницата пътници няма да взема вече... Отвявайте се по-скоро, да ви няма... добър час! – И той си тръгна.

Но аз го повиках. Аз реших да вляза на ламята в устата. Добрината на тоя човек ме одързости, искреността беше на лицето му изобразена. Физиономията му ми се стори по-малко отблъсквателна, сега я намерих само печална.

Аз му изложих накратко трудното си положение и му исках съвет. Той бърже ме дръпна.

– Моля ви, елате с мене!

Аз тръгнах. Из улицата беше доста свят. Някои минувачи ни изглеждаха с учудване; заптиета две, които ги срещнахме, погледнаха П. въпросително; познайниците ми Г. и С, с които снощи бяхме се черпили в Кациграта, побледняха, като ме зърнаха, че ме води П. към конака. Аз бях ни уплашен, ни спокоен, бях смутен, че се намирам в такова извънредно положение... П. нищо ми не продума из пътя, гледаше само разсеяно назад-напред. Напразно се стараех да прочета в очите на тоя човек вътрешните му намерения и чувства. Аз хванах да губя кураж. Дойде ми страшната мисъл, че признанието, което направих на П., ще му даде случай да покаже ревността си пред правителството, като ме предаде в ръцете му. Даже хрумна ми да се мушна из навалицата, за да се скрия, да побягна... П. се отстрани малко и взе да си шушне нещо с едно ефенди, доволно изискано облечено. Видях, че два пъти то се извърна към мене. Вероятно, аз бях предметът на разговора им. Какво можеше да казва П. на чисто облеченото ефенди? Стори ми се, че ефендито ме погледа иронически и си отмина. Ние продължавахме пътя към конака. Положението ми може да разбере само оня, който се е намирал в него. Аз вървях покорен на съдбата си, не опитах да се моля за пощада, нито пък да разбера поне решението му.

Влезнахме в конака. Той беше вече пълен със селяни, имаше и градски жители; едни от тях прави и вързани, а други налягали и с глави опрени до зида, дето една малка ивица от сянка засеняваше потните им чела от лютите пладнешки лъчи на слънцето.

П. бутна вратата на тескереджийницата, кимна ми да вляза по него и като поздрави добродушното ефенди, което пак намерих на същото му място и в същото положение, с подгънато коляно, каза:

– Нешид бей, дайте едно тескере на приятеля ми. Ставам поръчител!

Ефендито хвърли първен на него, после на мене поглед, пълен с доверчивост и благодушие, надраска няколко реда на едно късче книга, забележи нещо въз друга една книга, която личеше да е тескере, подаде първата на П. с думите: „Подпишете се”, и втората на мене, като каза:

– Девет гроша!

П. подписа поръчителството, аз платих тескерето и излязохме навън. Аз въздъхнах свободно. П. ми каза:

– Тръгвайте по-скоро. Хайде, и недейте забравя българския предател, шпионинът П. Бог един само знай...

Аз му стиснах силно, горещо ръката и тръгнах тичешком.

Подир няколко минути бях на гарата.

Влакът беше вече готов за тръгване.Звънецът издрънка първи път. Аз си извадих бързо билет и се упътих към вратата, която води към влака. Но спря ме един стар висок турски ветеран.

– Тескерето?

– Нa – казах и му го подадох небрежно.

Той го отвори, прочете, кимна и ми го върна. Аз скокнах в един вагон.

В туй време звънецът издрънка трети път, фуражката на кондуктора се мярна пред прозорчето на вагона, вратицата чатна и влакът тръгна с глух тропот.

Пловдив със своите покрити с къщя хълмове полека-лека се изгуби от очите ми.

На юг издигаха върховете си тъмните и диви родопски гори. Зад тях като зад една гигантска стена се криеше една таинствена земя, която никое име нямаше, никой не говореше за нея, никой не слушаше за нея, но която, уви! след няколко време трябваше да разтрепери света, трябваше да развълнува и морето, и сушата чрез ужасното зрелище, което даде в Батак и което съобщи, описа, изобрази на вселената неуморимият Мак Гахан!

Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]