Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]

По 9 часа колелетата параходни се завъртяха всред пяната, коминът блъвна няколко гъсти облаци дим, който се разхвърча на сажди въз пътниците, параходът се поклати, обърна се, тръгна...

Той тръгна на север.

Аз си отдъхнах.

Бързо оставяхме омайните околности на Цариград. Дворците, сводовете, мечетите, сградите ярко блещяха от златните зари на южното слънце. Босфорските брегове бяха прелест. Пролетта им беше дала всичкия си разкош и обаяние. Дъбравите, зелени, гъсти, прошарени тук-таме с чисти равни полянки, се групираха своенравно и таинствено около засмените бели дворци, които се огледваха в Босфора. Спокойните и кокетни вили стърчаха из долинките или по стръмнините на зелените и вълнообразни бърда, които се спущаха бързо към морето.

А кога дойдохме на изхода на пролива, нам ни се представи пред удивения взор с всичкото си величие и необятност Черното море!

Бърже, но еднакво параходът пореше дебелите тъмнозелени води на Черно море, пенеше ги, обеляваше ги, разшумотяваше ги и ги оставяше дълго време да се преливат, разиграват и бърчат по дирята му. Южната половина на морето беше прилична на разтопено злато от заслепителното отражение на слънчевия блистателен диск, който се размножаваше на милиони още от трепетното игране на тихите вълни. На изток морският шир се повече и повече закръгляваше и най-после се сливаше със синината на небето, и вече не се виждаше нищо. Тайното с непроницаемото издигаха преграда пред очите. Хаосът заместяше живата, познатата природа. Защото морето и небето, при всичките фантастически открития и разходки из техните неизпитани дълбочини на неизчерпаемия Жул Верна, са още и днес елементи чужди, непознати за човечеството. Монблан, Хималая, Кордилиерите, Хекла, Сахара, Сибир са вече изходени, кръстосани, разровени, възлезени, прескокнати от човешкия ум и крак. Техните тайни науката ги владее, техните пустини, върхове, бездни човек познава, той им е дал място в природата и име в науката. Но небето? Но морето? Самото им споменуване дава ни понятие за нещо тайно, непостижимо, по-горно от полета на нашия ум, по-могъщо от усилията на нашето вечно стремление... Те са за нас още тъмни области за хипотези, един свят мъглив, един хаос.

Дълго време се синееха на юг и на запад бреговете на Турция, които се къпеха във вълните на небето и морето. Най-после се изгубиха в хаоса и пред нас не остана нищо, което да наумява за човека, за живота.

Слънцето зайде.

Параходът плуваше по неизмеримия простор. Небето постепенно се покриваше с тънки прозрачни пари, които се преобръщаха на мъгли, които ставаха на облаци. Излезе несилен вятър, но достатъчен, да докара във вълнение играещите талази на морето. Параходът се залюшка, тъмният край на морето хвана ту да се издига изцяло, ту да се навожда в дълбочините на небето. Мене ми се зави свят. Смути ми се погледът и аз паднах като безчувствен. Мене ме хвана морето!

......................................................................................................................

......................................................................................................................

Осъмнахме къде бреговете на Добруджа. Те се простираха на запад, от юг към север, по съвършено права черта. Ние плувахме успоредно с тях и аз се любувах на техния пустинен, див и печален вид. Аз си мислено представях Овида, изгнаникът на Августа, как се е разхождал по тия вечно глухи брегове, пред това вечно шумящо море, което му е вдъхвало песните. Бяхме близо до Кюстенджа – древния Томи.

Къде пладне влезнахме в устието на Дунава при Сулина.

Минахме край доволно западналия в търговско отношение Исмаил, покрай цветущата Тулча, край Исакча, видяхме отдалеч Мачин и стигнахме на Галац. Румънският часовой-доробанец, с шапка на Михай-витяза, ми поиска паспорта, заведе ме в една малка дъсчена постройка, дето респективният чиновник ми го прегледа и визира и аз му благодарих дружески;

– Мулцумеск, домнуле. Адио!

– Ку мулта санатате! – отговори той.

Аз се качих на местния параход, който в същия час тръгваше за Браила. Там пристигнах вечерта и пренощувах в хотел „Петербург”. Цял следния ден преминах в разходки и свиждания с някои познайници. На пристанището постоянно се качваха в парахода доброволци за Сърбия, та оттам да минат на чети в България. Градинарите оставяха градините си необрани, малките търговчета и бакалчета разпродаваха с убити цени стоката си, за да тръгнат по-скоро. Старите сподвижници на Раковски, на Хаджи Димитра, на Тотя, забравени хъшове и от години погребани в някои подземни кръчми-готварници на Браила, подаряваха съдовете си и трошеха стъклата си. Кръвта на хъша пак се обаждаше в тях. В Сърбия! В Сърбия! Това беше общият вик. На пристанището бях свидетел на една трогателна сцена.

Двама братя, бакалчета, се караха сред едно множество любопитни.

– Ти остани тука, брате – казваше по-старият брат, който държеше един вързоп в ръката си, – аз отивам... Недей зарязва и ти дюкяна... Толкова години се трудихме.

– Ти отиваш, а мене оставяш тука, да ти вардя кибритите!... Само ти ли си българин?! – викаше упорито по-малкият.

– Недей бе, недей бе! Остани!

– Остани ти! Защо не останеш ти?

– Аз вече реших за Сърбия: ще ида в Сърбия. Ако умра, остани баре ти жив, имаме майка.

– Не ща, не ща, не ща! Отивам и аз! Всичките отиват! И аз съм българин!

Мене ми се наляха очите със сълзи: аз бях поразен от това въодушевление, от това високо самоотвержение, което се изразяваше в такива прости думи.

На заранта тръгнах за Букурещ с железницата; вагонът, в който бях аз, беше пълен с момчета.Те бяха весели и буйни: викаха, шегуваха се, свиреха с уста, пееха народни песни. Повечето бяха млади, още деца...

Когато стигнах на букурещката гара, аз се качих в едни кола и попитах кочияша в коя гостилница е но-добре да слезна.

– Хотел „Булгария”! – отговори той, като ме позна, че съм българин.

– Добре, в „Булгария” карай... името е добро. – Това беше, ако добре помня, на 3 май!

На заранта си пиех кафето вече в „Трансилвания”.

„Трансилвания”! Кой български емигрант, хъш, скитник, политик не познава това прочуто кафене?

То беше центърът, постоянното свърталище на всичките съотечественици, които искаха да намерят някой свой другар, да научат някоя новост за България, да прочетат някой вестник или просто да блеснат със своето красноречие или патриотизъм – на думи... Там се срещаха, запознаваха, проумяваха, наговаряха тия бедни бежанци, избягнали от въжето, от тъмницата, от Диарбекир, които по-после съставиха храбрата чета на Ботева, доброволските чети в Сърбия, дето под командата на капитан Райча Николова при Гредетин и другаде покриха със слава българското име; по-после тия същите борци, окъсани, презрени, гладни през цялата зима, уголемиха напролет в Плоещ опълчението, за да измрат геройски при Шипка и Стара Загора, в критическите минути на побеснелите нападения на пълчищата Сюлейманови!

Тук, в „Трансилвания”, седяха и се допираха едно до друго, в пълно равенство, всичките състояния и звания. До стария хъш, останка забравена от разбитите уломки на някоя от четите на Хаджи Димитра, Тотя, Панайота, Иля, Цека войводи, седеше младият учител, бягал през горите от Априлското въстание; до разорилия се в народни предприятия търговец стоеше благодушно някой селски поп с хвърлена брада; на същата маса се облягаха и агитаторът, и градинарят; и източният българин в самочерни шаячни гащи, и дебърският македонец в бялата си хабяна риза до колене; тук богаташът даваше ум на сиромаха, който имаше нужда от хляб; амбулантинът вестникар разсъждаваше с непризнатия поет; недоученият студент, прогонен или избягал из някоя руска гимназия, с бедния тухлар, дошъл от краищата на Букурещ; чудна смес от същества, разделени по понятия, възпитание, характер, но които нещастието на отечеството сближаваше, уравняваше, сливаше...

Всеки ден в Букурещ прихождаха по-нови бежанци, които или смъртта, или гоненията, или просто страхът направили да търсят тука прибежище. През Дунава, през Цариград и Браила, даже през Виена всеки ден се озоваваха нови братя пришълци, дошли до Букурещ, един по железницата, други с кола, а трети – повечето сиреч, пеши, скъсани, бледни, болнави, нещастни. Тежко чувство обладаваше душата, кога гледаше човек тия окаяни, безпомощни хора, без средства, без познайници, без надежда; а още по-тежко ставаше, когато разказваха ужасните сцени, на които са били участници или свидетели, разбунтуването, битките, пораженията, предаванията, малодушието, което заразявало най-храбрите при вида на несполуката; когато разказваха за унищожението на Панагюрище и Клисура, за падането на Дряновския манастир, опустошението от башибозуците на много цветущи села, въстанали или готови да въстанат.

Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]