напред назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VIII. глава


През това време видях се и с Ботева.

Аз се познавах добре с него. Бяхме се срещнали най-напред в Браила на 1870 г., когато списваше вестник „Дума“, чрез който заяви своя пръв протест против настоящия строй и своя списателски талант. По-после, повдигнал страшна буря против себе си от страна на браилското общество, по причина на своя неспокоен авантюрски живот, той заряза „Дума“ и дойде на 1871 година в Галац.

Там го виждах много месеци.

Той беше, както винаги, скитник безпомощен, бездомен и сиромах като Йова. Ходеше постоянно придружен от един руски нихилист, който носеше лъжливо име Флореско...

Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо.

Полицията го следеше.

Богаташите го презираха.

Младежите го отбягваха, но обичаха.

Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед.

Той беше висок, едър – почти исполин, – с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше замислен.

А тоя момък не мислеше, както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките мислящи умове и ги смущават, и ги плашат.

В неговата глава се въртяха мътни, неясни и смели някои мечти, някои бъдещи големи планове, невъзможни може би, но които се появяват само в главите на хората, които чувствуват, че тяхното назначение е по-високо, по-идеално, отколкото да работят и мислят само за насъщния хляб. Равенството с тълпата, в което го туряха обстоятелствата, унижението, в което го поставяше нуждата, убиващата нужда, го мъчеха, възмущаваха. Той беше жив протест против неравенството, против неправедното възвишение на някои в обществото. Той съзираше своята мисия в борбата със силните, били те добри или лоши, все едно: той беше благодарен да смаже силния, да свали високия. За чорбаджиите ли се касаеше, за Митхад паша ли, за Вилхелма ли, те бяха вече негови противници. Тая идея беше се сродила с душата му.

Той един път нарочно беше отишъл от Браила в Букурещ, дето се готвеше за представление „Иванко“, само за да вземе ролята му и да убие цар Асеня. Скърбеше само, че на Иванка беше даден характер твърде бледен и несамостоятелен. Но аз ще приема на Иванка само задачата, казваше той, но не и характера.

Друг един път ми каза:

– Жално ми е, че не скоро ще се представи у нас трагедията „Разбойници“ от Шилера. Аз бих играл Карла Моора!... Аз непременно искам да съм Карл Моор!...

Ботев беше роден, за да стои по-горе от общото равнище.

Но на оня час в Галац тоя могъщ дух вехнеше, изстиваше, гинеше всред бездействието и апатията.

.......................................................................................................................

През цялата първа половина на май Ботев бе зает с четата си.

От много напрягания, трудове, вълнение по това велико дело беше се измахнал и изменил в лицето. Бузите му бяха доволно слепнати и брадата, която беше оставил вече да расте без стеснение, му придаваше още по-мъжествен, мрачен вид. Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща, да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие. Той се беше преобърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа му като таен демон, сега беше се въплътила в него.

Всичките момчета вече бяха въоръжени с тежки винчестери; всички имаха затворени в ковчезите си хубавата хъшовска униформа, която горяха от нетърпение да облекат. Жертвите и помощите идеха отвсякъде изобилно. Патриотизмът в тия минути на надежда и лудо въодушевление беше развързал кесиите и уголемил сърцата. За да бъде тайно както приготовлението на четата, тъй и качването й на парахода, момчетата се разпръснаха по крайдунавските градове: Олтеница, Гюргево, Зимнич, Турно Магурели. Военният материал и униформите се пратиха в ковчези всички на Гюргево. Пазеха тайна всеобща. А когато не можеше да се потули работата, поверително шушнеха, че тая отива в Сърбия. Всичките емигранти в Букурещ и по другите градове криеха, че знаят за предприятието, за да не разбере и побърка румънската власт. А властта знаеше от всички по-добре. Тайни съобщения бяха разпратени до префектите (Братияно беше водител на политиката тогава) да се втеляват. Всички знаеха тайната. Но истинската тайна: планът да мине четата на българския бряг, знаеше само Ботев, войводата й, и двама-трима другари негови.

На 18 май неустрашимата чета се качваше по части на парахода „Радецки“ и подир няколко часа целуваше светата земя на бащите ни при Козлодуй...

Величествена страница!

На 21 май Кавалджиев, приятел на Ботева, приемаше от героя писмо, датирано: „17 май 1876 параход „Радецки“.

В него Ботев явяваше накратко завладяването на парахода, поздравяваше с горещи думи жена си и детето си и свършваше със забележката, че е щастлив сега, че провидението изпълня молитвата му.

А тая молитва беше света.

Знаем я всички наизуст.

 

 

Пловдив, 1881 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух