напред назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]



IX. глава


Последният комитет

 

През същия месец аз заминах за няколко време за Олтеница, за да се видя с един роднина. Но преди това аз имах случая да се запозная и с другия знаменит деятел на емиграцията: Любен Каравелов.

Намерих го на калната улица Мошилор в една бедна и тъмна квартира, дето му беше и печатницата. Мургав, бледен, с рунтава черна брада и такава къдра коса, окръжаващи широкото му насмихнато лице, с високо чело и дебели бърни, готови всякога да се свият иронически, облечен небрежно в синя блуза вместо сетре, той имаше в себе си нещо оригинално и изключително, много малко българско, какъвто беше и самият му гений. Тихият му пламтящ поглед се впиваше в тебе мек, но проницателен. Той ме порази с някаква кротост, благост и с приветлив характер, които не би предполагал човек у революционера и автора на злъчните и саркастически „Знаеш ли ти кои сме?“ Разговорът ни беше повече за литературата. Аз видях, че му съм познат вече по две-три стихотворения, първите ми опити, напечатани в списания. С горещината на ученик пред майстора аз му изказах искрения си възторг от критиките му, както и за услугата, която правеше на младата българска литература. Той ми поиска мнението и за неговите белетрисчески и поетически работи. Казах му, че в повестите си е превъзходен портретист; за стихотворенията му премълчах. Той ми се оплака от крайната претрупаност на разнообразни занятия, които му не оставяха достатъчно време да обработи, както трябва, и едните, и другите, и ме зачуди с процеса на сътворяването им; той ги пишел в промеждутките между един уводен член и една научна статия или една критика и една скована дописка от България (във в. „Свобода“), често под раздражението от домашни и други тревоги и вечно смутен от парични стеснения...

Под такива угнетени условия са работили и другите ни емиграционни писатели и затова произведенията им носят на себе печат на известна незавършеност.

Любен току наскоро беше парясал издаването на „Знание“, което правеше дисонанс; сега вече не знанието, а оръжието имаше думата на Балканския полуостров. Каравелов, който в „Знание“ си издигна най-трайния паметник в нашата литература, трябваше да снася за него укори, даже омраза от патриотите. В оня момент на патриотическо възбуждение и разпаленост емиграцията искa да види в „Знание“ непоследователност и отричане от революционната идея, на която Любен беше най-силният представител. На тоя час особено пасивността му го беше поставила в твурде трудно положение. Звездата на Ботева, загинал геройски при Веслец, светеше най-ярко и оставяше в обидна сянка личността и заслугите на Каравелова. Подвигът на неговия бивши другар се хвърляше в лицето му като укор и осъждане... Въобще Каравелов беше много захвърлен по това време. Самолюбието му – а то беше безкрайно – страдаше жестоко от тия и други огорчения, що угнетяваха съществуването му в Букурещ. Когато след едномесечно отсъствие из този град аз пак се завърнах и го потърсих – вече не го намерих: той беше се преместил в Белград. Там той се уедини в лозето на митрополита Михаила през цялото траяне на Сръбско-турската война и се завърна пак, когато руски войски стъпиха в Букурещ.

Между това още през юни избухването на една война между Сърбия и Турция стана несъмнено. И двете страни трупаха войски на границата си. Генерал Черняев беше взел предводителството на сръбската армия. Ентусиазмът на българите наново се подигна, надеждите за нова и по-успешна борба с турчина се възродиха. Емиграцията съзна, че пред настъпващия велик момент трябва да се организува. Всичките български общини от Влашко и Молдова пратиха свои представители в румънската столица, които избраха комитет, натоварен да ръководи деятелността на емиграцията. Тоя комитет беше едно подновяване на прежния исторически букурещки Централен революционен комитет, оставил такива славни традиции. За благовидност настоящият прие названието „Централен Благотворителен“, но кръгът на неговата деятелност беше широк и кратковременният му живот – пълен с исторически интерес. Аз именно на него ще се спра и с него ще свърша своите възпоминания.

Централният благотворителен комитет имаше главна цел засега препращането доброволци в Сърбия за четите на Тотя и на Панайота и снабдяването им с пътни разноски. Сърбия сега беше едно дебуше за тоя порой от безпокоен емигрантски елемент, кипящ за огнена работа и за борба, който наводняваше влашките градове. Някои от новопристигналите емигранти комитетът прие в състава си, между тях – г. Ст. Стамболов, Олимпия Панов и пишещият тия редове. Първият се натовари и с редактирането на Блъсковия вестник в Гюргево, Нова България, който стана орган на комитета. В това същото време се пробуди и Добродетелната дружина на „старите“, която си основа орган Стара планина под редакцията на г. С. Бобчев, избягнал наскоро из Цариград. Тия две тела поведоха трескава деятелност в бързото препращане българи доброволци за Сърбия, дето топовете гърмяха сега. И едното, и другото черпеха сила главно от паричните помощи на руските славянофилски комитети. Но както винаги и всякъде у нас, партийният дух и тука проникваше и безполезна борба препъваше деятелността на двете благотворителни общества... Крепък приятел и поощрител на комитета на „младите“ (както обикновено го наричаха) беше Влад. Семенович Йонин (брат на бившия по-после руски дипломатически агент в София, Йонин). Тоя русин беше човек идеален и възторжен славянофил, възпитан в школата на Хомякова. Той беше наскоро пристигнал от Босна, дето бе давал подтик на въстанието с цел да съживи българското. По негова инициатива и беше възкръсен комитетът, на който бе избран почетен председател (действителният беше г. Кирияк Цанков). Катастрофата, която постигна сърбите при Джунис и тури край на войната, страшно го огорчи, но той не искаше да се помири с идеята, че по-нататъшна борба е невъзможна на Балканския полуостров. В екзалтацията си той предложи, вече късно в есента, образуването чета и прехвърлянето й през Дунава с цел да иде на Балкана и да повика изново народа на оръжие; той сам въпреки слабото си здраве щеше да участвува в тоя лудешко-рицарски поход, безцелността и неосъществимостта на който комитетът лесно можа да му докаже... Тоя русин, първият, когото видях, ми е оставил впечатлението на човек с рядко благородна и наивна душа, възторжен, доверчив, непрактичен, снабден с добродетелите и недостатките свойствени на славянина. Нему посветих първата си стихотворна сбирка Пряпорец и гусла, обнародвана същата година в Букурещ.

Патриотическото мнение на комитета в изпращане доброволци за Сърбия се обезсърчаваше от лошите новини за горката им участ там. От най-напред приети студено, те скоро станаха предмет на най-оскърбително недоверие, ненавист и презрение. Зачуха се думите „тунеядци“, „грабители“, „турски шпиони“, „страшливци“. Сякаш доброволците бяха не съюзници, а душмани. И действително сърбите ги счетоха за такива, щом помирисаха, че доброволците идат тука не да се ефасират в сръбските редове, а във вид на самобитни български отряди да минат с оръжие в съседните крайнини на България, които сърбите считаха сръбски! Тежко разочарование постигна нашите бедни борци, мрачно обезсърчаване обзе всинца ни за идеята на южнославянската солидарност, тъй нежно и любовно галена в душата на всеки български патриот. Но храбрите доброволци защитиха по един славен начин българското име с Гредетин. Гредетин! Това име е останало почти неизвестно у нас, но то трябва да стои в историята ни наравно с Шипка, Стара Загора и Сливница...

Подир разгрома на сърбите, с което се осуетиха и нашите патриотически надежди, деятелността на комитета доби много неблагоприятен характер. Понеже изворите на паричните помощи пресекнаха поради последвалото разочарование в сръбското дело, той трябваше всеки ден да повръща гладни или неудовлетворени купове върнали се от войната роптаещи доброволци, които се обръщаха към него за помощ. Тия нещастни поборници се връщаха страшно разочаровани от Сърбия; те бяха отишли там с въодушевление, а се връщаха озлобени, с псувни... Те се виждаха жертва на едно заблуждение, измамени в най-скъпите си ожидания... Покъртително зрелище представляваше сганта на тия уломки от славянското корабокрушение из букурещките улици и кафенета!... Наставаха пак дни за гладуване, страдания и неизвестност, перспектива на най-тъмно бъдеще...

Но богът на Балканския полуостров готвеше нови съдбини за него; събитията се следваха, едни докарваха други, източният въпрос нахлуваше силом в историята и в кабинетите на дипломацията и заглушаваше всичките други в Европа. Гърмежът при Морава замлъкна, но Цариградската конференция пое въпроса, който не можа да реши оръжието, а зад шума на нейните безплодни словопрения зачуваше се вече кликът на войната от север. Из въздуха миришеше на буря... По начинанието на комитета събра се главно събрание в Букурещ.То състоеше от представители на другите му клонове в Румъния и от всичките главни български общини там; дойдоха делегати и от крайдунавските градове на България. Задачата на това многобройно събрание беше да определи и организува поведението на емиграцията през настъпващите съдбоносни събития, а също и да се конституира в тоя момент какво-годе тяло, какъв-годе орган, който да служи като тълкувател на чувствата и желанията на българския народ. В богатия салон на улица Подумогушой (сега Виктория), срещу театъра, главното събрание, което се нарече сейм, откри тържествено заседанията си. Разискванията ставаха по строго парламентарен ред, с искане думата, с ораторски прения, с гласуване предложенията. Тоя сейм, съставен от интелигенция на България от двете страни на Дунава, беше доста импозантен. Той беше първият неофициален български парламент.

Един от въпросите, който много увлече събранието, беше и определянето етнографическите граници на България. Именно в това време Цариградската конференция бе заета със същата задача: уясняването кои са български страни в Турция, за да се прострат над тях реформите, що се препоръчваха султану да осъществи... Имаше голям страх, че България ще бъде много нащърбена, понеже Сализбури упорито уверяваше в конференцията, че българи има само в Дунавска България, а в Тракия и Македония са гърци и турци. За щастие, конференцията реши въпроса справедливо, като призна за български страни ония, които султанският ферман беше сместил в областта на екзархията. Както и да е, нашето събрание начерта своята карта на една велика България, по-велика и от Санстефанската!... Управлението й реши да се положи на широки конституционни начала, който въпрос тоже стана предмет на дълги и жежки разисквания.

Както на тия, така и на други постановления на главното събрание беше дадена най-широка гласност... Може би то се увличаше в оценението на важността си, но постъпката му беше уместна в едно време, когато цял свят знаеше, че колят българите, но какви бяха техните политически идеали – не знаеше: гласът им беше задушен.

Главното събрание се фотографира вкупом, па се разотиде.

Времето се влачеше, зимата настъпи. Работите на Цариградската конференция излязоха ялови. Преживяваше се период от мъчителни ожидания, безпокойства и страхуване за съдбата на България. Масата бежанци из нея всеки ден нарастваше, Букурещ кипеше от голи и безпомощни скитници българи, които, може да се каже, живееха само с надежда.

Самият комитет, лишен от всякакви материални средства и гладуващ наравно с останалите братя из Румъния, премести канцеларията си в едно бедно помещение в отдалечената и глуха уличка Intrarea Rosetti, при градината Чишмеджиу. Оттука той продължаваше своята деятелност, водеше кореспонденция със славянофилските комитети, пишеше дописки по руските и европейски вестници, поддържаше духа и надеждите чрез органа си Нова България, който проникваше и отсам Дунава посредством агенти и пътници. От тая уличка летяха възвания и мемоари към Европа, благодарителни депеши за съчувствието им към България до Гладстона, лорд Роселя, Гарибалди, Виктора Хюго, които ни удостояваха с отговор; дипломи за почетни членове на комитета до разни деятели руски и европейски: Аксаков, генерал Фадеев, Мак-Гахан, Черняев. Комитетът, нищожен по материалното си положение, но горд с мисията си и с доверието на румънската емиграция, по традициите на стария комитет, окръжаваше се отвън с помп, правеше шум, под който скриваше своето бохемско съществуване, говореше високо от името на България. Това беше необходимо тогава...

Членовете се натъкмиха с няколко мобелирани стаи на Intrarea Rosetti, влажни, тъжни; някои от тях рядко осветляваше огнец. Тук мръзнеха, гладуваха, боледуваха, но бодро очакваха пролетта червата с велики обещания... В такава една стая, влажна, със стени подгизнали и замирисали на мухъл, и аз прекарах, с покойния Хр. Висковски. Той повече лежеше болен и очакваше нетърпеливо хонорара си за дописките в Новое время, за да си купим дръвца, които печката ни още не беше видяла; но многожеланият хонорар не идеше – той не дойде цяла зима – и ние търсехме някои пробити обуща, някоя забравена вещ в куфарите си, някоя дрешка, за която подир съвещание решавахме, че е излишна, и ги продавахме на евреите за стойност, с която едвам ден или два можехме да измамим глада – за дърва и не помисляхме: то беше лукс сега. Ние съкратявахме нашите потребности до минимума им; от спартански животът ни се превърна на аскетически. Но енергията на младостта беше там: ние пренасяхме юнашки голотията, даже намирахме и вдъхновение: аз да пиша Тъгите на България – когато се връщах затоплен в някое кафене, – Висковски – дописките си за Новое время, пълни със сензационни новини, които той наполовина измисляше на страдалческото си легло. Понякога аз му ставах репортьор и му донасях някой слух отвън. Висковски, по обичая си, раздухваше го в дописките си до неимоверност, като имаше пред вид преди всичко по-голямото число на редовете... Впрочем, Висковски беше честна и благородна душа, способна на великодушни увлечения, но детински непрактичен в живота, който и дотогава, и по-после не му беше твърде завиден. Мисля, че в тази безотрадна стая на Intrarea Rosetti той спечели зародиша на болестта, която го свали най-после в гроба.

Но комитетът, както и целият български народ подир толкова ожидания бидоха щастливи да видят, че войната за нашето освобождение се обяви. Страшните жертви на България не останаха безплодни... Когато русите преминаха Прут, комитетът съзна, че неговата мисия е свършена, по-нататъшното му съществуване нямаше вече смисъл, щом делото на България се поемаше от могъществените ръце на императора Александър II. Единодушно желание на членовете му беше сега да се присъединят към руските войски и с тях да влязат в България. Той реши да се разтури и стори това чрез едно възвание. В тоя си политически акт, който беше и последният му, той, при другото, правеше апел към патриотизма на народа да стане като един човек и да подкрепи делото на освободителната война. Тоя акт, подписан от всичките членове и напечатан в няколко стотини листове, биде разпратен навред, както и до по-главните европейски вестници.

Гръмове и мълнии се струпаха на главите ни! В. Политише кореспонденц, погрешно или умишлено, бе преиначил в превода текста на възванието, от което излазяше, че ние се конституираме в привременно правителство на България, и с такова тълкуване беше го придружил! Руските вестници го препечатаха от немските в същия изопачен вид и със сърдити бележки. И една буря от негодуване се понесе отвсякъде. Българите студенти от Одеса, Киев и други руски университети напечатаха протести против „престъпните самозванци“, нашите руски приятели се слисаха, а в самата емиграция враждебният ропот против нас растеше... При всичките ни оправдания и опровержението, обнародвано от същата Политическа кореспонденция, лошото впечатление не се изглаждаше. Положението ни от неприятно стана опасно, когато русите дойдоха в Плоещ. Едно по предубеждение, породено от горната мистификация, друго – от по-рано получени нашъпвания, че ние всъщност сме едно тяло от радикали комунари и опасни за русите и за войната човеци, в руската главна квартира е било една минута въпрос да ни уловят и ни екстернират... в Сибир. Тоя удар биде отстранен благодарение на младия, съчувствуващ нам офицерин Соболев – по-после генерал Соболев в България. Между другите доказателства за нашите славянски чувства и благонадеждност г. Соболев представил даже и моята скоропечатана сбирка Тъгите на България, дето се изражаваха убеждения съвсем други от ония, които интригата приписваше на мене и другарите ми.

Подир това бурята мина. Но недоверието на русите към нас остана. При всичката голяма нужда от интелигентни българи нас ни оттикваха и ни оставяха да ходим сега празни, убити и никому ненужни из букурещките улици. Руският полковник Паренсов, командирован в Букурещ, рекрутираше преводчици за полковете от всякакви безграмотни и неизвестни лица, но нашите предложения учтиво се отклоняваха, както и онова – да постъпим в опълчението... Горко и мъчително чувство обхващаше душите ни за това пренебрежение подир една честна патриотическа деятелност. Някои от нас, лишени съвсем от средства, както и през зимата, положително гладуваха; но това не беше нищо пред моралната мъка. Впрочем, те криеха от всекиго това. Между тях бях и аз. Само къде средата на май бях щастлив да се пообогатя с два полуимпериала. Тях ги получих от Любена Каравелов, състоящ вече при русите – за превода на български известното пламенно Аксаково слово (което русите искаха да се разпространи и между българите) и което Любен изново преведе, защото намери превода ми досущ нехелен...

Най-после през юни нас ни повикаха в Плоещ, при княза Черкаски, натоварен с въвеждането администрация в България. Князът, човек хубавец, пълен н червендалест, ни посрещна разгърден, по риза, с лице начумерено, с поглед строг. Подир една гневна нотация и забележката, че ще бъдем надзиравани, той ни обяви, че ще бъдем назначени като преводчици при разни военни части или чиновници по администрацията. В последната попаднах само аз в качество на писар в канцеларията на свищовския губернатор г. Найден Геров (юли 1877 г.).

По тоя начин свърши своето съществуване последният Букурещки централен комитет. Конец, незаслужено тежък за нас; толкоз повече, че той се дължеше на едно заблуждение на нашите освободители, които, по едно фатално противоречие, още в първия ден отнесоха се недоверчиво и недружелюбно към интелигенцията, на която делото идеха да довършат.

Това предубеждение спрямо една част от българския народ – младата, – която щеше да бъде носителка на съдбините му, проникваше и в духа на по-нататъшната деятелност на покойния княз Черкаски в България. В една конфиденциална брошурка, разпратена до губернаторите, аз с голямо изумление прочетох пасаж,в който се препоръчваше на надзора им „Омладината“ и нейното зловредно влияние в тия обстоятелства!...

Отде се бе взела тая „Омладина“ в ума на първия администратор на България?

Той се помина след една година в Сан Стефано. Дали успя князът да разбере незправедливостта си, която беше може би една политическа грешка?

 

 

София, юни 1892 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух