Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Госпожа Дария, старата благочестива игуменка на девическия манастир „Св. Богородица Темнишка“ в полите на Царевец, правеше бързи разпореждания за приличното приемане на високата гостенка.

В манастира беше голямо движение. Ратаи, калугерици, послушници шетаха насам-нататък; едни метяха плочите на двора от навеяните от топлия вятър сухи листа, кътаха с нови постелки и възглавници гостната килия; други чистеха черквата, изтриваха с кърпи иконите и златните и сребърни венци по тях, доливаха масло в кандилата и ги запаляха, палеха свещите по големите светилници пред олтара като за голям празник.

И госпожа Дария надзираваше навред със своето опитно, повелително око.

Една калугерица и една послушница при нартиката се разговаряха.

– Нимфидоро, аз не съм я видяла от осем години. Казват, че е поостаряла? – казваше послушницата.

– Царицата ли? – отговори Нимфидора, като облегна дръжката на метлата до гърдите си и опря запретнатите си ръце на хълбоците. – Старичка е вече, и на Царевец, сестро, се остарява... Но тя е добра...

– И как й тъй хрумна да ни дойде на гости? Ух, тоя вятър! – каза Калина, като си закри очите от праха, що топлият вятър духна от двора към нартиката.

– Иде да се помоли в черквата... Ще остави и дарове – каза Нимфидора.

– Истина, казват, че от няколко време царицата все по черкви и манастири... – подзе Калина. – Горката, кой знай, и тя си има нещо на душата. И под царската багреница пак човешко сърце тупа, нали?

Вятърът нанесе изново сухи листа в нартиката. Големите тополи и трепетлики в двора шумяха жаловито.

Нимфидора прибави по-ниско:

– Калино?

– Какво?

– Ти чула ли си?

– Какво да чуя? – отвърна послушницата с любопитство.

– За нея... за царя?

Калина опули очи.

Нимфидора пошушна нещо усмихнато.

– Ах!

– Па да беше поне християнка, а то пуста еврейка и била хубавица като щерката на сатана... Боже, помилуй нас грешних!

– На тая възраст? – удиви се Калина.

– Ех, любовта, миличка, старо и младо не пита. Залудува ли тучка, това е – и тя си тури ръката на гърдите, – отиде... А, знаеш, старо бунище кога се запали, повече пуши – и тя се усмихна лукаво.

– Тсс!... Игуменката! – произнесе стреснато Калина и захвана пак да мете.

Дария излазяше из черква.

– Какво се измайвате? По-скоро! – каза тя строго.

– Бабо госпожо, метем, но вятърът пак донася прах и листа – отвърна Нимфидора.

– Знам, знам, вятърът вее... и в главите ви – избъбра старицата и отмина нататък, за да наблюдава работата.

Дария беше от висок болярски род, сестра на великия протовестиарий Раксина, и се ползуваше с голяма почит и в Търново, и в двореца. Под нейните грижи прекарваше дълбоките си старини в манастира и царевата майка, приела монашески чин под име Теофана. Известена за иденето на царицата, госпожа Дария сега я очакваше развълнувана, ускорявайки приготовленията, без да знае причината на това внезапно посещение.

След малко двете железни и двете дървени клепала забиха. Манастирският двор гръмна от екот. Появиха се там всичките сестри, пременени в новите си черни монахински облекла. Госпожата ги нареди на плочите. Всички застанаха благочинно, с очи, вперени към вратнята, отворена сега широко. Клепалата биеха заглушително и напрежението и тревогата в манастирското население се увеличаваха. Влязоха двама дворцови чиновника в червени и сини дрехи и след тях царски оръженосци. Внезапно, по даден знак от игуменката, екна духовна песен в първите редове на калугериците: „Блажен грядий во имя господне!“ На входа се показа жена в златотъкана багреница и с малка корона, обнизана с бисери; бисерни висулки се люшкаха от нея над ушите, огърлица от бисери светеше на шията й. Тя имаше около четирийсет и пет години. Сухото й мурго лице бе угрижено и изморено. Черните й очи, красиви още, гледаха скръбно и безучастно. Въз тая жена тежеше товарът на някаква дълбока скръб. Тя бе царица Теодора, съпругата на Ивана-Александра. Две млади боляркини в скъпи копринени дрехи я поддържаха под мишница – повече за почит, отколкото за помощ. Тя пристъпяше бавно. След тях други придворни жени и отзад народ се наваляше под клоновете.

Теодора приближи към игуменката, взе й десницата и я целуна.

– Благословена да си, благочестива и превисока царице! – извика Дария.

Хорът млъкна. Занемяха и клепалата. Високата гостенка, без да продума нещо, запъти се край ниско приведените калугерици и тръгна към малката църква. Игуменката, при всичката си голяма старост, се затече пред нея и я въведе в храма.

– Службата! – заповяда Дария на няколко калугерици.

Пред олтара стоеше свещеник в одежди. Царицата се извърна към Дария и й пошепна няколко думи на ухото. Игуменката тогава каза на калугериците:

– Сестри, излезте си всички.

Учудените монахини излязоха.

Царицината свита остана при входа. Остана и Дария, като си опря уморената старешка снага до един трон.

Теодора отиде полека при темплото, светнало от злато и сребро, запали бели вощеници пред иконите на Исуса Христа и на света Богородица, стоя неподвижно няколко време пред последнята, после коленичи на голото каменно стъпало.

През един прозорец слънчови лъчи падаха по алената й багреница и запаляха по нея светли петна.

Царицата дълго се моли сред дълбоката тишина.

После стана и с първия си тих ход и с поглед скръбен, който сякаш нищо не виждаше, тя излезе из църквата, последвана от свитата си и от Дария.

На нартиката тя каза на игуменката:

– Бабо Дарио, желая да си почина у тебе.

Дария закрачи бързешката пред царицата и я въведе по няколко тесни стъпала на една стълба в гостната килия.

Кандилото гореше пред иконостаса там; едната стена цяла бе покрита от един хубав ерусалим, подарен на манастира още от първата жена на Георгя Тертера, след завръщането й от заточение в Никея.

Теодора се прекръсти набожно пред иконостаса, отдето гледаше тъмният лик на божията майка, после тихо седна на постлания с червено миндер, до шарените възглавници край стената.

Игуменката стоеше права със страхопочитание.

– Не искам да стоиш права, майко – каза царицата и й посочи мястото до себе си.

Дария седна.

Теодора въздъхна.

– Ох, как е тихо, покойно у вас! Как се иска човеку да се закрие тук от мълвата и скърбите на света и в тиха молитва да живее с небесния цар – произнесе тихо Теодора.

– Не е за завиждане тоя живот, благочестива господарко. Ние, грешните, сме безполезни на света и животът ни няма нищо весело. Но нека те благослови света Богородица, че удостои нашата скромна обител с такава голяма чест – отговори игуменката.

– Не, на такова място аз желая... Може би скоро и да бъда на такова място...

Игуменката я изгледа учудено.

– Царице, що думаш? Ти живееш в царски палати и в царски палати до гроба трябва да останеш.

Теодора я хвана за ръката и силно я стисна. На очите й се показаха сълзи.

– Господарко!

– Бабо Дарио, утеши ме.

И Теодора си закри лицето с ръце, тя хълцаше глухо.

– Господарко! – извика пак игуменката. – Успокой се... Кажи ми, светла дъще, какво има на душата ти? Денонощни молитви ще правя пред всевишния, за да те зарадва.

И игуменката с майчина нежност свали ръцете й от измокреното лице и я гледаше в черните очи.

– И за това дойдох, бабо Дарио, при тебе, да си издумам. Аз съм нещастна.

– Кажи, мила щерко.

– Аз съм чужда на Александра вече!

– Как? – извика смаяна Дария.

– Александър е омаян от една поганка... Сещам, бабо Дарио, че тя скоро ще ме замени на трона.

Теодора заплака с глас, като си затули пак лицето. Короната й се клатеше, люшкаха се и маргаритните висулки въз ушите. Няколко сълзи измокриха кадифената й червена рокля със златни обшивки и сърмени копчета на гърдите. Дария стоеше няма пред тая горест. Търновската царица й изказваше скръбта си и сълзи лееше пред нея.

Тя се слисa, тя не знаеше какво да й говори.

– За еврейката ли думаш, господарко? – попита тя.

– Да.

– Благочестивият и христолюбивият наш цар Иван-Александър никога няма да падне в това нечестие!

– Той я обича! – ридаеше Теодора.

– Никога, никога, дъще, казвам ти аз. Защо се мъчиш напразно с тия черни подозрения?

– Той я обича!

– Може да я обича... Мъжете са слаби... Но той е християнин, а тя е проклета жидовка, от рода на ония, дето разпнаха спасителя Христа на голгота.

– Тя го е омагьосала!

– Ще развалим магията на тая бесовска дъщеря... Великият бог ще чуе нашите горещи молитви и ще го просвети в зарите на истината... Ние ще се молим денонощно. А ти, царице, продължавай милостите си към светите божи храмове, удвой щедростите си към сиромасите, вдовиците и нещастните. Тъй ще помогнеш на молитвите ни.

Лицето на Теодора се проясни малко.

Но нова бръчка мина като облак по челото й.

– Майко, да станеше това! – изпъшка тя.

– Бог ще го вразуми, вярвай ме.

– Големството заслепява ума на човека. Един цар не е като другите хора.

– И той е човек, царице, и се бои от бога, и има срам, па и жалост усеща. Ти си дала на Александра досега щастлив живот, имате два сина като ангели – нека ви бъдат живи, – обичали сте се, живели сте си – не се оставя току-така жена из за една мимолетна прищявка.

– А при това, оставяли са, бабо Дарио – за една прищявка или за друга причина. Нали някога цар Георги дваж пъди жени? Нали цар Михаил, мъжовият ми чичо, също напусна царица Ана, та взе гръцка княгиня? У царете няма жалост.

– И бог ги наказа: цар Георги изгуби престола си и се скита немил-недраг по чужбина, а цар Михаил изгуби главата си при Велбужд! Всичко се плаща на тоя свят.

Теодора въздъхна.

– Ох, аз не желая да постигне същата отплата Александра.

– И бог ще запази добрия ни цар от такова безумно деяние. Не мисли тия глупости... Не грижи се. Ти коя си? Дъщеря на светлия влашки воевода Иванка Бесараба. Не можеш да се боиш от съперници, каквато е тая безродна жидовка. Александър не е изгубил ума си. Успокой се, Теодоро.

– Ох, искам, майко, да бъда спокойна.

– Уповавай се на бога и на пречистата му майка дева Мария, и на свети четирийсет мъченици. Моли се.

Теодора стана.

– Благодаря ти, света майко, ти не първи път укрепяваш духа ми с мъдрите си думи. Време е да си вървя. Моите хора ви донесоха за църквата някои дарове.

– Света Богородица трижд да ти заплати за доброто дело.

Теодора излезе из манастира, изпратена с прежните почести. Скоро колесницата й, дружена от дворцовите служители, които вървяха пеши, завъзлазя бавно по стръмната пътека към северната врата на царевецките стени и изчезна под тъмния свод на кулата.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]