напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



III.


– Саломео, какво прави Дорослава?

– Днес не я видях.

– Анатема на тия мръсни бесове, дето погубват невинните души! Ела с мене.

Тия думи се размениха между игуменката и една калугерица след излизането на бледния млад болярин.

Двете калугерици влязоха през едно тясно коридорче в една тъмна килия, до половина в земята. Едно малко окно изпускаше виделинка из двора въз голите стени на килията. Там стоеше една млада жена в черни дрехи на послушница. В тъмния ъгъл светеше кандилце пред иконостас.

На това скудно осветление се виждаше доста добре, че младата жена беше хубавица, с бяло, кръгло лице и с прекрасни черни очи, в които светеше мистически огън.

Дария се изправи строго пред затворницата.

– Дорославо, размисли ли? Озари ли молитвата, успокои ли тя смутения ти ум?

– Моята молитва не е ваша молитва и моят бог не е вашият бог – отговори Дорослава.

– Окаянице, вразуми се.

– Пуснете ме! – каза упорито Дорослава. – Пуснете ме да ида там, дето бог ми заповяда.

– Твоят бог! Твоят бог е демонът, въплътен в образа на тоя проклет калугерин Теодосия, съблазнителят на младите, осквернителят на целомудрените души, пратеникът на ада!

– Вие ми давате вериги, а той обещава свобода. Той е по-добър от вас. Пуснете ме.

Очите на жената пламтяха от гняв.

Игуменката се прекръсти мълчаливо.

– Дай обещание, че ще се върнеш при мъжа си, честития болярин Георги, с когото си съединена чрез светото таинство на брака – каза й Саломея.

– Вие измислихте това свето таинство, а бог е казал: “Любете се, веселете се, бракът е демонско дело. Който е чист, да тръгне след мене!“ Оставете ме да бъда ангел, а вие си останете дяволи!

Дария се изпълни от гняв.

– Злочеста окаянице! Безумно чедо на безсрамието! – извика тя.

– Безсрамни сте вие, които имате срамове да криете под тия черни дрехи, с които облякохте и моята бяла снага.

И тя с едно силно дръпване разкъса си дрехата отпред и в полумрака се бялнаха валчести млади гърди.

– Закрий се, безсрамнице!

– Пуснете ме!

Игуменката се извърна към другарката си:

– Саломео, ела.

Като излазяха, тя каза на затворницата:

– Ти ще стоиш тука още седем дена само на вода и хляб.

– Вие сте слуги на антихриста! – извика Дорослава.

Вратата се хлопна и се заключи отвън.

На двора се чу пак одевешната духовна песен. Пееше Дорослава един от тропарите на богомилството. Вятърът поимаше тоя странен, тържествен женски глас и го сливаше с шума на дърветата, които накланяха високите си клонове над манастирската ограда.

Младата затворница не беше луда. Тя беше обладана само от оня възторжен мистицизъм на нелепата исихастка ерес, който сега като епидемия върлуваше из всичките класи на народа. Оженена против волята си преди петнайсет дена за младия придворен велможа протоспатария Георгя, тя бе го напуснала след една неделя и се опитала да побегне с една дружина адамити. Хванаха я и я доведоха тука на покаяние. Дорослава с твърдостта на първите християни пренасяше физическите лишения във влажния си затвор, а усамотението, вместо да я успокои, усилваше мистическите припадъци на новообращената адамитка.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух