Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Страхът на царицата от опасните за нея последствия, с които я заплашваше увлечението Александрово в младата еврейка мома, не беше напразен.

Александър се беше залибил до полуда в Сара – тъй се наричаше еврейката.

Това беше произлязло много случайно и преди три месеци.

Един приемен ден, когато царят, по съществуващия тогава патриархален обичай, изслушваше в палата си молби и тъжби от всякого, който пожелаеше да му се яви, дойде Сара, придружена от брата си Мойсея, да го моли да освободи баща й, виден и богат търговец в Търново, от затвора, хвърлен там неправедно според нея.

Извънредно хубава и привлекателна в своята красива народна носия, която закриваше един прелестен момински стан, тя го порази с пламъка на черните си миндаловидни очи. Тутакси бащата беше освободен. Вечерта придворни слуги донесоха на Сара бисерна огърлица от царя. Тя прие подаръка с възторг. На следващия ден баща й се появи в двореца с нея, за да благодарят на царя за милостите му. Евреинът донесе и някакви скъпи копринени платове, купени от венециански търговци. Александър ги прие и задържа доста дълго време. Вечерта той замина, яхнал с придворните си боляри, край еврейската махала, отивайки на разходка из прекрасната клисура на Янтра. От тремчето на бащината си къща прелестната еврейка се поклони на царя с пленителна усмивка на лицето, турила на белия си врат бисерната огърлица. За голямо удивление на свитата Александър, въпреки обичая, спря и размени няколко ласкави думи с нея. Разходката трая късо време и той мина пак край същата къща и Сара беше пак на трема, сега с баща си. Те му се поклониха ниско. Той отмина полека с очи, обърнати вс? към усмихващата се мома. До влазянето си в Царевец той не продума ни дума с болярите си, замислен, разсеян и с тайна тревога на душата. Пленителният образ го преследваше. Страстни въжделения се пробудиха в сърцето му.

След десетина дена Сара беше в двореца. Даде й се почетна длъжност при княгиня Милица – сестра на царя.

А Теодора му беше чужда. Отдавна любовта му към нея беше се превърнала в дружба, после равнодушието бе настало. С годините Теодорината хубост вехнеше. Теодора даже преждевременно застаря и всяка нова бръчка до края на очите й и на сухичкото й лице, и всеки нов сребрист косъм в сколуфите й увеличаваха студенината му към съпругата. Тя забелязваше това и страдаше безропотно, кротко, покорно. Теодора пренасяше мълчаливо скръбта си. Тя забелязваше заедно с охлаждението на мъжа си и неговите чести измени на съпружеската вярност. Той, ако и в напреднала възраст, остаяше жизнен, страстен човек, с любовни пориви на младеж...

Година преди влюбването си в Сара Александър беше се силно увлякъл в болярката Красимира и тя едничка бе одържала в своята власт прихотливото и непостоянно сърце на царя. Красимира беше един вид придворна дама и привързана към особата на царицата. Тя бе вдовица на болярина Иванка, умрял през последнята война в Тракия, извънредно хубава, честолюбива и сплетница. Царевата близост с нея я постави високо в двора, дето я мразеха тайно и уважаваха явно. Влиянието й растеше заедно с усилването на Александровата страст към нея. И Теодора я смъртно ненавиждаше, безсилна както да й отнеме сърцето на мъжа си, така и да я отстрани от Царевец, дето Красимира продължаваше да занимава длъжността си. И Теодора търпеше. Тя намираше утеха само в любовта към синовете си. Тя очакваше годините да смирят мъжа й.

Съдбата обаче изпречи пред очите му Сара.

И оттогава се захванаха нейните истински, жегливи страдания. От деня, в който влезе Сара в палата, той вече не погледна жена си. По природа себелюбив, своеволен и нетърпящ никакво стеснение, той даже не се опита да потули от нея връзките си с еврейката. Скоро стана онова, от което тя се боеше. Мълвата в палата донесе до слуха й, че Александър е решил да я напусне. Тогава нещастната царица прибягна до бога и светиите му. Тя запосещава манастири и черкви, раздаваше щедри милостини на нуждаещите се; заръча на праведните монаси да служат молебени, за да й изпросят божията милост.

В същото време тя прибягваше до помощта на една прочута магесница. Магесницата беше й дала да налива скритом във виното на мъжа си водата от някакво „разделно биле“, сварено в необжежено гърне. Народното суеверие приписваше вълшебна сила на тая вода: тя охлаждавала сърцето на мъжа към любимата жена.

Но ни магии, ни молитви не помагаха. Александър всеки ден повече се привързваше към еврейката мома. При хубостта тя съединяваше и тънкия ум и женската хитрина, тъй свойствени на нейното племе. И положението й в палата се уякчаваше. Болярите я ненавиждаха още повече, нежели по-рано Красимира, но още по-ниско й се кланяха, когато я срещнеха, че отива при царя или излазя от него. Княгиня Милица пък виждаше, но боязлива и със слаб характер, не смееше да натекне на брата си. Тя само въздишаше. Сара блещеше в разкошни премени, с бисери и драгоценни камъни. Край нея и Аарон, баща й, дочака царска щедрост. Къщата му се разхубави с каменни зидове и с втори кат и с хубав трем на него. Понякога Сара добиваше разрешение да пренощува у родителите си и тогава пред Аароновата вратня пазеха двама оръженосци.

Странно нещо, тоя стар вече, с побелели коси и брада мъж, бе също обичан от Сара. Може би прелъстителната перспектива на багреницата и короната бяха най-много подействували на въображението й, а чрез него и на сърцето й. Но тя чувствуваше, че обича тоя коронован старец със силна воля и необуздан в поривите си. И когато тя, обхванала врата му, залепяйки устните си в устата му, осенени от сребристи пълни мустаци, му казваше: „Обичам те, Александре!“, тя говореше от сърце. И той й се струваше по-хубав и по́ юнак от всичките боляри.

Старият Аарон се ухилваше лукаво и си казваше: „Умна дъщеря съм родил“ – и той пресмяташе в ума си бъдещите користи от тая печаловна продажба на чедото си, така хитро разбрало неговите съображения. Тя се възмущаваше от това. Тя четеше завист и омраза в очите на еврейките, презрение в очите на българите, когато излазяше из двореца. Тя чувствуваше ненавистта и в душите на болярите и болярките в Царевец, които упорствуваха да вярват, че тя с магия е привързала царя. В тая враждебна атмосфера,която я душеше, Сара още повече се прилепяше до Александра, защита и провидение нейно, едничкият човек на света, изпълнен от гореща любов към нея. И тоя човек беше един могъществен цар.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]