напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



V.


Иоанъ преизящний царь българомъ Асенъ Александръ, както величаеха съвременните летописци предпоследния български цар, в 1347 година, в която се развиват действията на тая повест, и шестнайсетата година от царуването му, беше вече прехвърлил 58 години. Оженен още преди възцаряването си (1331 г.) за влахкинята Теодора, дъщеря на силния влашки воевода Иванко Бесараба, той бе имал от нея три сина: Михаила Асеня, Ивана Асеня и Ивана Срацимира, от които първият бе умрял още преди 1331 година. Вторият, женен тая година за дъщерята на императора Андроника младший Мария и наследник на престола, управляваше по тогавашния обичай заедно с баща си и се радваше на титлите и почестите на цар, без неговата власт само. Срацимир беше още малолетен. Александър имаше и дъщеря Кераца, женена за един сръбски княз.

Макар и в такава напреднала възраст, със силно посребрени коси, брада и мустаци, той остаяше бодър и красив мъж. Висок, снажен колос, с червендалесто широкочело, продълговато лице, с орлов нос и сини очи, що блещяха още с младежки огън и гледаха повелително, той носеше горделиво годините и царската багреница на своята стройна снага. И от цялото същество на тоя неуведаем старец, от лицето му, от погледа му, от движенията му вееше енергия, сила, мъжествена красота. Хубав и бляскав болярин преди възцаряването си, той сега беше хубав и бляскав цар във великолепните си дрехи; любещ пищността и придворния разкош със страстта на източен владетел, той извикваше удивление с царствената си осанка, когато яздеше из Търново със снажните си телохранители, облечени в червени сърмени дрехи. Старият протовестиар Станой с добродушно-иронична усмивка казваше на болярите: „От всичките телохранители Александрови най-хубавият си е сам той“... И титлата „преизящний“, с която се надаряваха, при толкова други титли, българските царе, никога не бе се прилепяла тъй достойно, както на тоя величествен мъж.

Александър бе възлязъл на търновския престол вследствие на една дворцова революция. Както е известно, безпокойният и войнолюбивият Михаил-Шишман, родоначалник на последната българска династия, къде 1325 година бе напуснал жена си, сръбкинята Ана, дъщеря на сръбския крал Милутина, и взел за такава вдовицата на своя предшественик Светослава Тертера, Мария, дъщеря на императора Андроника старший. Тая постъпка охлади отношенията му сръбския двор и работата по-после дойде до война с крал Стефана Уроша, Милутинов син, която в 1331 г. се разреши чрез пълното поражение на българите в боя при Велбужд, сега Кюстендил, дето Михаил намери смъртта си. Тогава една депутация от боляри, пратена от Михаиловия брат Белаура, се яви при победителя и му предложи да присъедини царството към държавата си. Стефан Урош обаче не прие това предложение, а се задоволи да изпрати в Търново един малък сръбски отряд, който върна там сестра му Ана, дотогава заключена в един манастир в България, и постави на престола малолетния й син, добит от Михаила, Шишмана II, Ана стана опекунка и следователно регентка на царството. Втората Михайлова жена, Мария, биде изпратена в Цариград. Наплашените търновски боляри и народ приеха с покорство това ново положение.

Тържеството на сръбкинята обаче трая малко време. Император Андроник, за да отмъсти за изпъждането на Мария, ненадейно нападна и завзе подбалканските градове от Тунджа до Черно море: Ямбол, Росокастро, Ктения, Айтос, Анхиало и Месемврия. Това предизвика силно незадоволство против управлението на Ана и през пролетта на 1331 година избухна бунт от болярите против нея. Движението се водеше от двама високи сановници в двора: протовестиара Раксина и логотета Филипа. Ана се спаси с бягство в Сърбия, а син й Шишман II успя да избяга в Крим при татарите. Тогава болярите единодушно избраха за цар на овдовелия престол силния видински болярин Ивана-Александра, сестрин син на Михаила и зет на Иванка Бесараба.

Второто изпъждане Анино тоя път не докара никаква свада със Сърбия. През същото време и в нея ставаха важни промени. Стефан Урош няколко месеца след Велбуждския бой бе се покалугерил в Дечанския манастир и скоро бе удушен от сръбските боляри... Новият сръбски крал Душан, син му, вместо да враждува с Александра, сближи се с него чрез политически и родствен съюз, като се ожени за дъщеря му Елена, па насочи ударите си против византийската империя, разяждана тогава от междуособната война между Андроника и антиимператора Кантакузина. Чрез ред лесни и успешни походи в няколко години вътре Душан завоюва всичките области на Кантакузина дори до границите на Елада.

Александър също, верен в традициите на предшествениците си, се устреми към Тракия, превзе долината на Марица с Пловдив и простря границата на държавата си до вътрешността на Родопите, като обсеби и Чепино. Той успя да направи тия важни завоевания отчасти със силата на оръжието си, отчасти чрез хитрата си намеса в междуособиците на византийците. Но за големите завоевателни планове на Крума, Симеона, Асеня II не беше вече време. България бе слаба тогава, изтощена от по-раншните татарски нашествия, от непрестанните войни и вътрешни раздори, а Александър, войнолюбив и честолюбив като вуйча си Михаила, не обладаваше полководческия гений с широкия господарствен размах на съседа си и зетя си Душана.

При все това по това време държавата му представляваше почтена сила на Старопланинския полуостров, тя се радваше на външна сигурност и на вътрешен мир. Единствените противници, от които Александър би могъл да се бои, не съществуваха: сродникът му Белаур, с когото в първите години от царуването си бе имал борба за престола, бе умрял, а Шишман II, минал по едно време в Цариград и станал опасен за него като претендент, бидейки оръдие в ръцете на византийците, бе се умълчал и не даваше знак за живот. Бившите им привърженици боляри в Търново се бяха спотаили и примирили с положението.

Напоследък само южните области на държавата, в Тракия, бяха захванали да страдат от пакостите на турски орди, повикани от самите византийски императори и претенденти да им помагат в борбите им един против други, а тая година повикани от Кантакузина, станал вече император в Цариград, да му помагат против Душана.

Впрочем и вътрешно страната не стоеше съвсем добре. Крамоли и раздори липсваха, но богомилски и други ереси свирепствуваха и със своите вредни отрицателни учения подравяха основите на държавата, църквата и обществото.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух