Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

На следващия ден Александър, след излазянето из църквата „Св. Възнесение“, дето обикновено се черкуваше всяка заран, имаше беседа с болярите си. Тя се отнасяше до слуховете за ново нахлуване на турски орди в Тракия. Тия опустошителни шетни на турците, които безразборно плячкосваха и гръцки, и български селения, безпокояха Александра и болярите му, без да възбуждат у тях още извънредни опасения. В това време почти никой, ни в България, ни във Византия, не предполагаше, че тия полудиви пълчища от смели хиници след по-малко от половина век ще бъдат господари на тия земи.

– В скалите на нашите планини са си разбивали главите вече и татари, и печенеги, и маджари, и гърци, и всякаква сган нечиста. Нашето оръжие е изтласквало от границите ни много по-лоши хищници... Слава богу, и на тия турски орди ще счупим носа, когато много го завират към нас – казваше Александър на болярите си.

Подигна се въпроса за богомилите. Те се множаха по ужасен начин, народът се лъстеше от лукавото учение на еретически проповедници, които гъмжаха в страната, та и в самото Търново.

Александър сви вежди намусен и каза:

– Печално наследство ми оставиха вековете. Моите славни предшественици пропуснаха злото и сега е късно да го оборим с човешки сили. Ни старият Асен, ни Калоян, ни Иван-Асен II не се опитаха, оставиха ереста да цъфти в царството; от нежелание или по държавни причини – не знам... Борил се опита чрез събор и гонения... но помогна ли това? С меч се изтребва една неприятелска войска, въоръжена със саби, копия и лъкове; но как да убием душите? Те могат само да се лекуват, да се просвещават чрез словото на Христовата истина. А това е работа на духовните пастири. Ние и така имаме много светски залисии...

Слънцето хвърляше вече от запад, през прозорците, снопове златни лъчи по разноцветните арабески на стените и по резбите на дъските на работната Александрова стая, когато болярите по дадения знак разбраха, че царят ги отпуща, и станаха да си идат. Но при вратата той задържа Раксина:

– Остани малко, Раксине.

Александър ходй малко из стаята замислен.

– Раксине, желая да поговоря с теб и за една домашна работа.

– Слушам, господарю – отговори боляринът, като напрягаше слуха.

– По-добре – подхвана Александър, – да те натоваря с едно деликатно послание.

Той млъкна, потърка си челото, като човек, който се затруднява да каже нещо тягостно и мъчно. Но веднага, със свойствената си решителност, той произнесе рязко, почти повелително:

– Раксине, аз реших да се разведа с Теодора!

Раксин подскокна от мястото си, макар че не беше неочаквано това, което чу.

– Господарю! – възкликна той неволно.

Александър не беше привикнал на възражения. Той му махна ръка да слуша.

– Реших да се разведа с Теодора. Теодора не може да остане вече в палата, както не може да остане и моя съпруга. Иди и обади й това от мое име. Постарай се да я успокоиш с твоите мъдри увещания. Твоят дълбок опит в живота и голямо име ще им придадат нужната тежест. Увери Теодора в моето благоразположение и занапред. Знам, че тя не желае да се връща във Влашко при баща си, тя .може да остане пак в царството ми, като се радва на почит и доволство. Тя може да избере, който девически манастир обича, за да прекара в тишина дните си до гроба.

– Господарю!

– Това е моята воля – каза сухо Александър.

– Царю, и коя ще бъде твоя съпруга?

– Сара.

После допълни:

– Но по-напред ще бъде покръстена.

Той изпляска с ръце. Влезе един придворен служител.

– Пригответе конете!

Служителят се поклони и излезе.

– Сбогом, Раксине. Ела таз вечер да ми предадеш отговора на Теодора. Нека се не опитва да ме види. Мразя сълзите на жените, колкото обичам милувките им... Аз имам да довърша едно писмо до Душана. – И Александър седна до писалището, за да пише.

Смаяният Раксин позна, че е невъзможно нищо повече да каже.

Старият протовестиар, както вече знаем, беше един от вождовете на бунта, който доведе Александра на търновския престол. Добър българин и умен велможа, той днес беше един от най-преданите служители на Александра. Той познаваше всичките недостатки в характера му, но ценеше дарбите му на мъдър инак владетел, който не бе излъгал ожиданията, възлагани на него при избирането му за цар. Новата Александрова лудория го наскърбяваше, без да разклати ни най-малко чувствата, които го привързваха към него.

Раксин се запъти към царицата.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]