Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Теодора стоеше сама в горницата си. Това беше една широка стая със скъпи губери, с копринени завеси и с изписани с цветя и птици стени, и твърде светла. От потона, нашарен с изкусни дървени резби и позлата, висеше клетка, дето пееше славейче. През двата прозореца с полуготически форми, обърнати на югозапад, се виждаха сините върхове на Стара планина в кръгозора и зелените гори на Света гора и Орлов връх с Марно поле между тях. Цветарници от китайски фаянс на полички в ъглите изпущаха ароматите на цветята си, откъснати от градинката на Царевец. Пред едно украсено със слонова кост иконостасче блещукаше златно кандило.

В тая горница, тъй богато окичена с всичкия разкош, който онова време можеше да даде, бяха обитавали ред царици, прочути по хубост или по съдба. Тя бе имала гостенка красивата маджарка Ана, първата жена на Асеня II, прелестната Ирина – неговата втора жена и регентка след смъртта му. Тук коварната и жестока Мария, втората Константин Тихова жена, бе се хвърлила в прегръдките на Ивайла, за да запази трона; шумял бе харемът на Чоки; блестяла бе Светославовата Ефросина. Други бяха напуснали това гнездо на царствен блясък, за да идат в далечно изгнание или в манастирска килия...

Царицата приказваше с един хубавеляк момък, който стоеше прав, с мургаво лице и черни, живи очи, облечен в дреха на царедворец.

Той беше влах, Рад Лупу, от благородно семейство, сега на служба в търновския двор. Предан служител на Александра, той беше привързан с беззаветна сила към своята венценосна съотечественица, готов на всички жертви за нея. Тая честна и пламенна души беше изваяна от гранит. Той говореше на родния си език с царицата.

Влезе слугиня и обади, че Раксин е дошъл.

– Какво има? – каза си Теодора зачудена, защото много рядко Раксин се явяваше при нея, и то при важни случаи.

– Протовестиарят да заповяда.

Рад Лупу излезе подир слугинята.

Теодора стана и чака да влезе старецът.

Той й се поклони ниско.

– Здраве и дълъг живот благопожелавам на светлата царица! – каза Раксин със своя старчески гърлест глас.

После, без да чака да бъде запитан, той продължи:

– Ида от страна на негово величество, за да поговоря с тебе за важен един въпрос.

На Теодора сърцето се превърна в гърдите. Тя побледня и продума глухо:

– Седни, Раксине. Аз слушам.

Раксин беше силно развълнуван. Тежко бе посланието му. Той изгуби одевешното самообладание и няколко време търси думите, с които да почне. Теодора разбра, сърцето й каза каква вест носи пратеникът Александров.

– Не се вълнувай, благородний старче – каза тя с глас металически, не свой, – аз знам що е: Александър ми обажда, че ме напуща?

Раксин клюмна скръбно с глава.

– Ох, светла госпожо, ти видиш какво мъчно дело ми е възложено.

– Добро – каза тя тихо, цяла бледна.

Щом самата Теодора по тоя неочакван начин разреши главната част на задачата му, Раксин дойде на себе си, обикновеното му хладнокръвие се повърна и той пристъпи с увереност към по-нататъшното изпълнение на мисията си. С много благост, с ловкостта на стар дипломат той й предаде в най-малко обидна и благовидна форма изразеното от царя желание, щото тя да замени бляскавия придворен живот с монашеска килия.

Теодора го изслуша спокойно.

– Добро, съгласна съм – изговори тя с пресипнал глас.

– Милостива господарко – продължи с мек и тъжен глас старецът, – световните работи така са непостоянни. Славата и величието не са трайни, те сега светят, а след малко увяхват, както утре ще увехнат ония цветя. Лъжовен свят. Това е в колибата, това е и в палата. И други царици преди тебе са дочакали същата съдба. И те са я посрещнали безропотно, с християнска смиреност, защото волята на вишния е била такваз, без неговите веления нищо не става... Кой знае дали това не е велика милост...

Теодора го прекъсна:

– Коя ще вземе Александър?

И нейните втренчени в стареца очи се запалиха внезапно с див огън.

– Не знам, госпожо.

– Аз знам: еврейката!

Теодора изохка, па както седна, отпусна главата си, която увисна наляво. Лицето й побеля като стена, очите й се склопиха. Тя примря.

– Царице! – Раксин се спусна към един цветарник, махна цветята и попръска с водата лицето на царицата. После отвори вратата и извика за помощ. Влязоха две Теодорини прислужнички и Рад Лупу и хванаха да я свестяват. Жените разкопчаха дрехата на гърдите й, разтриваха слепите й очи, плискаха я със студена вода.

– Господарката ще умре! Повикайте царя! – извика разплаканият Рад Лупу и сам се спусна към вратата.

– Стой, царицата се свестява, не безпокой царя... Това беше минутно прилошаване – каза Раксин.

Теодора действително погледна. Слаба червенина се появи по бузите й под освежителното действие на студената вода.

– Да повикам царя? – извика пак Рад Лупу.

– Не! – изпъшка Теодора и със слабо махане на ръката подчерта волята си.

Но Рад Лупу в тревогата си не схвана ни гласа, ни знака и излезе.

Теодора бързо дохождаше на себе си. Тя поблагодари на присъствуващите за участието и каза, че вече е добре. Освен Раксина никой не знаеше причината на припадъка й. Той тихо излезе потресен. Тя пожела да остане сама. Сълзи сега бликнаха из очите й. Тия благодетелни сълзи я облекчиха още повече.

– Моля ви, оставете ме. Добре съм вече. Благодаря ви пак – издума тя тихо.

В тоя миг вратата се отвори и на прага се появи Александър.

Той влезе и по повелителния му знак присъствуващите напуснаха горницата.

Теодора, отпусната на стола, стоеше неподвижна с обляно от сълзи лице.

Той стоеше пред нея и я гледаше. По лицето му се четеше някакво недоволство, досада, душевна сухост. Никакъв знак от участие не смекчи надменния му хладен поглед. От два месеца той едвам сега се срещаше с нея, но тя и сега съгледа в лицето му ледено равнодушие и отчужденост.

Тя свали очи към земята и вече ги не дигаше.

– Теодоро, Раксин ти предаде моето решение? – попита той студено-спокойно.

– Да – пошушна тя.

– И ти си съгласна?

– Да.

– Добро. Имаш ли да ми изкажеш някое желание още?

– Нищо.

– Помисли си, аз съм готов да направя всичко, което е в силите ми, за да ти угодя.

– Излишно. Усеща ли един покойник, че го погребват тържествено?

Той я погледна ледено.

– Желая ти добро здраве, по-малко сълзи и храброст.

И той излезе, като хлопна вратата зад себе си.

С тия успокоителни думи, студени като лед, в които звучеше почти една ирония, Александър остави нещастната си съпруга, те бяха последните му думи в последнята им вероятно среща и той не се опита да й остави впечатление, че я жали, като я жертвува на своята сластолюбива жажда.

Любовта, която всъщност е последното изражение на егоизма, беше превърнала в безсърдечно същество тоя мъж с романтична природа, със сърце страстно, способно за безпределна привързаност. При това, син ни епохата си, епоха на обща поквара на нравите, на разюздана похотливост, на дълбок упадък на всички морални идеи, той бе чужд на висшите нравствени чувства на справедливост и самопожертвуване. И той излезе из горницата на жена си ядосан, съжаляващ, че я видя.

Па яхна коня си и отиде с болярите на любимата си разходка из северната клисура на Янтра.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]