напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VIII.


Теодора остана на мястото си, парализувана от скръб. Студените прощални думи на мъжа й: „По-малко сълзи, повече храброст!“ – звучаха на ушите й като смъртна присъда, като погребален камбанен звън. Всичко бе свършено. Никаква сянка от надежда не остаяше. Няколко време още тя стоя вдървена тъй, без воля, после стана, отвори прозореца, за да поеме външния чист въздух.

Влезе Рад Лупу и каза:

– Госпожо, колесницата е готова. Какво заповядаш?

– Аз няма да изляза. Много съм уморена.

И тя пак обриса една сълза под окото.

Рад Лупу я гледаше участливо. Бедният служител страдаше. Той също сега знаеше положението й. И очите му се насълзиха.

– Госпожо – каза той с треперлив и нерешителен глас, – ако мога да ти послужа в нещо, ако имаш нужда от моята преданост, аз съм готов и главата си да сложа... Воевода Иванко Бесараб ме прати тук с такава поръчка. И аз ще докажа, че не се е излъгал в мене.

– Благодаря ти, добрий Раде, нямам от нищо нужда. Ти взе воля от царя да идеш в Търговище, да повидиш майка си. Кога ще тръгнеш?

– Царят ме отпуска за два месеца. Но аз сега не бързам, дори съвсем не ми се иска да напусна Търново.

– Защо?

Рад се изчерви.

– Зарад тебе. Жално ми е за тебе...

– Ах, драгий Раде... Недей, иди виж любезната си майка.

Внезапно лицето й светна от някаква неочаквана мисъл и тя прибави:

– Повикай Красимира.

Рад Лупу я изгледа в недоумение.

– Не е добре, госпожо, да я виждаш в такава минута, болярката. Това ще те огорчи.

– Не, именно в тая минута желая да я видя.

Рад излезе. Теодора бързо си изтри лицето и се поправи. Неодолимо желание се пробуди в нея да говори с Красимира, с ненавижданата си съперница: даже имаше едно злорадство на оскърбена в самолюбието си жена, която щеше да види унизената си противница.

Красимира влезе. Това беше една висока, хубава жена с черни огнени очи, със скулптурен стан, тип на търновска хубавица, с каквито се славеше тогава столицата. Тя бе в златообшитите си дрехи на царедворка, пищна, величава. Идеше някакво опиянение, коварна омая от всичкото същество на тая болярка, тъй дълго радвала се на вниманието на царя.

Красимира гледаше зачудено и плахо. Теодора дълго време не бе искала да се срещне с нея. Сега я викаше. Тя очакваше светкавичният й гняв.

– Красимиро, ела до мене – проговори Теодора, като изглеждаше дивно хубавото тяло и лице на болярката.

Красимира коленичи пред царицата.

– Светла господарко, прощавай ме. Аз бях много виновна пред тебе, аз съм недостойна да се явя пред очите ти! – извика тя горестно и целуна края на роклята й.

Теодора я дигна.

– Красимиро, въз миналото турям було. Да не споменуваме за него. Ти си хубава и бе обичана. Ти ми отнимаше сърцето на мъжа, но аз запазвах мястото си на трона и даже ти бях благодарна, като те мразех...

– Прости, царице.

– И ти любеше Александра?

– Грешна бях, госпожо, слабо бе сърцето ми... Огорчих те. Прости ме великодушно.

По Красимирините бузи се проточиха сълзи.

– Ти страдаш?

– Не бих тъй страдала, ако да беше всяка друга... Но тая...

– Коя? – попита с трепет Теодора.

– Еврейката – прошушна Красимира.

Теодора гледаше с наслаждение сълзите на съперницата си.

– Мразиш ли я?

– Като гроба си.

– Колко те съжалявам, бедна Красимиро!

– Бог ме справедливо наказва за престъплението ми към тебе.

После с една детска наивност тя прибави:

– Тя му направи магия.

– И нейната магия развали магията на твоите очи – забележи горчиво Теодора, като се взираше в прекрасните и влажни очи на Красимира.

– Госпожо, ти право каза: без тая Сара не би било това, което става... което ще стане – каза ниско с доверчив тон Красимира.

Като Теодора, тя ревнуваше Александра, тя мразеше смъртно Сара, похитителката на щастието й.

И сега между тия две наранени жени се възцари по безгласен начин някаква странна, неестествена дружба. Те имаха един общ враг в Сара и омразата сля тия сърца, които любовта бе разделила.

Теодора я поглади по свилената коса.

– Какво мислиш да правим, госпожо? – попита Красимира глухо.

– Нищо. Александър ме напуща, аз ставам монахиня.

– За да влезе Сара тука? – извика гневно Красимира. – Как, ти няма да се противиш? Ти се покори, за да тържествува тъй лесно тая нищожна и лукава жидовка?

– Бедна Красимиро, тя ще бъде господарката тук, щом аз изгубих Александровото сърце, а ти не можа да го одържиш.

– Госпожо, да се борим.

– С царя? Луда ли си?

– Не, със Сара. Ако не беше тя...

Красимира не довърши мисълта си, която беше мъчителна за Теодора.

– Разбрах, разбрах... Ти казваш да се борим? – повтори Теодора, осенена внезапно от слаб проблясък на неизвестна, смътна надежда, която събудиха Красимирините думи в отпадналия й дух.

– Да, да!

– И как ще направим царя да я разлюби? – попита Теодора.

– Той няма да я разлюби. Но когато Сара я няма, той няма и за кого да те жертвува.

Теодора остана слисана от тия думи, прилични на едно откровение. Но като помисли, тя се възмути.

– Как, ти предлагаш престъпление? Убийство?

– О, не!... Но дай ми време да помисля... И позволи ми утре пак да те навестя.

– Ти ми си мила гостенка на всеки час.

Красимира целувa по няколко пъти и двете й ръце.

После каза, като се изправи:

– Да се борим и ще победим.

– Дай боже, Красимиро.

Красимира излезе развълнувана, със сияещо лице, на което през сълзите се четеше някаква решителност дива.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух