Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Беше празничен ден.

В гъстия лес на Света гора слънцето промъкваше с усилие лъчите си през клоновете на дъбовете и брястовете и шареше със златни петна белия зид на манастира „Света Троица“, затулен под вечната сянка на дърветата.

В една килия на манастира игуменът, отец Горазд, слушаше с внимание и с изражение на дълбока почит един на средна възраст монах. Тоя монах, облечен в просто калугерско расо, имаше лице умно и благородно, поглед блестящ и нервни движения. Някаква сила, енергия, духовна красота вееше от възбудената му физиономия.

Това беше високопросветеният Теодосий, ученикът на Григория Синаита, а сега обитател на един манастир в гористата Килифаревска пустиня, дето бе събрал петдесетина ученика, на които преподаваше българска книга и догмите на православната църква. Между младите му възпитаници се числеше и знаменитият по-после Евтимий, комуто бе съдено, като последен български патриарх, да види и преживее гибелта на царството... Сега Теодосий бе дошъл да се срещне по една духовна работа с патриарха и временно гостуваше в манастира.

И той продължаваше с вълнение наченатия разговор и дългата му брада се тресеше въз гърдите му:

– Така, така, Горазде, велики напасти връхлетяха светата ни църква. Потопът на безверието залива света. И ние, грешни пастири, се усещаме безсилни да завардим паството си от погибел.

Той млъкна, хвана си замислен брадата и продължи:

– И все тия богомили! Червякът, който разяжда и подкопава от векове основите на православната ни църква! И тоя зловреден червей сега навъди други, по-гнусни червеи. Ето исихасти, ето адамовци... Умопомрачение, безумие, зараза на заблуждение обхваща духовете и ние сме безсилни. Потоп!...

Погледът му внезапно се устреми навън, на поляната, дето играеше хоро, под звука на гайдата, и се веселеше народ.

Той посочи натам с разтреперана ръка и извика:

– Виж, виж това сатанинско изчадие как минува там, облечено с безсрамието си!

Игуменът погледна из полукръглия прозорец.

Там, на ливадата, множество хора, мъже и жени, се трупаха около един странен човек. Лицето му беше обрасло с голяма черна брада, а главата му покриваше нещо като калугерска скуфа. Останалото му тяло беше съвсем голо. Съглеждаше се само въз слабините му привързано някакво парцалче, за да ги прикрива. Тоя човек говореше нещо със силни ръкомахания и народът, който валеше около него, го слушаше с внимание.

– Лазар – каза Горазд.

– Той, бесовският син! – повтори Теодосий.

Те продължаваха да гледат, очите на Теодосия светеха от гняв.

– Анатема! – извика той. – Виж, вместо с камъни да го убият, вместо в Янтра да го хвърлят, слушат го внимателно! Ето там и двама души, които му целуват ръка!

Множеството, растящо на всяка минута, подири голия Лазара и скоро се закри зад дърветата.

– Това е тъжно, Теодосие, но има друго по-важно и много по-скръбно нещо. То е, то ще бъде венецът на срамовете на нашата вяра и на нашето царство.

– Какво има още? – попита Теодосий.

– Ти си чул за решението на царя?

– Ох, само това ни не стигаше! Нека създателят да запази царството от тоя срам.

Теодосий свали калимавката си. Челото му бе изпотено.

– Да се залюби в тия години в една жидовка, в една неизвестна и безродна поганска девойка, при жена, при два сина! Но това е невъзможно! Няма да се намери в царството епископ или свещеник да благослови това нечестиво съединение! Но аз не вярвам, че благочестивият и просветеният Иван-Александър...

Но Теодосиевата реч бе прекъсната от един монах който влезе запъхтян и каза:

– Царицата дойде!

Двамата монаси трепнаха зачудено, па изскокнаха тичешком.

След малко Теодора бе въведена в гостната килия от игумена и Теодосия.

Тя сега беше още повече пребледняла от душевните терзания през последните дни.

– Седни, пречестний отче – каза тя на Теодосия, когато, по нейния знак, игуменът ги остави сами.

– Сполай ти, милостива царице – каза вероучителят и седна почтително.

– Научих се, че ти си тука, свети старче – подзе Теодора скръбно, – и дойдох да моля помощта на твоето силно слово пред Александра.

– В какво мога да ти бъда полезен аз, нищожният монах, твое величество?

Бедната царица му разказа със сълзи горестта си. Тя го молеше да говори на Александра, да го отклони от решението му. Въпреки доверието си в изобретателния ум на Красимира тя не можа да се одържи да не опита и влиянието Теодосиево пред царя. Страдното й сърце търсеше помощ навсякъде и тя не искаше да изпусне и тоя слаб проблясък от надеждица.

– Александър храни велико почитание към тебе, праведний старче – завърши тя скръбната си реч.

Теодосий слушa покъртен.

Той я утеши с благи съвети и християнско търпение, той й изказа колко сам страда от поведението на царя, когото обича и почита. Но той не скри от нея малката надежда, която има за сполука.

– Опитай, отче свети! – молеше Теодора.

– Добро, светла господарко. Ще се помъча с моите слаби сили и с помощта на св. Троица и на св. Четирийсет мъченици. Аз ще видя негово величество, той ме е и викал при себе си.

– Отче свети, приеми моята гореща благодарност! – И Теодора покъртена му целува десницата.

Теодосий просълзен я благослови.

Навън на поляната Теодора я чакаше колесницата й със свитата. Когато се появи там, народът се събра на купове да я гледа със съчувствено любопитство. Преди да тръгне, тя остана няколко време обърната към чудната панорама на Търново.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]