напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



X.


А гледката беше вълшебна.

Столицата се виждаше като на длан от тая висота. Това беше в последните дни на август. Слънцето, затулено зад Орлов връх, заливаше с ярка светлина палатите, храмовете, държавните учреждения, кулите, крепостите, къщите на Царевец, натрупали се гъсто по върха и по западния склон на чудния полуостров, образуван от дълбоките завои на Янтра, ту синя, ту заслепително блестяща от зарите на западното слънце. Планинският вятър развяваше на едно място червено знаме над един бял палат с мраморни стълбове, чиито прозорци лъщяха между зеленината на брястове и тополи. Някои сребристи облаци влачеха сенките по тая китка от причудливи и разноцветни здания. Високо в небето стърчаха със строгите си профили петте кули над зъбчатите стени, пълзящи по пояса на скалите, що опасваха чуката; тия стълпове, издигнати над петте врати на оградата, приличаха на каменни великани, поставени там да гледат към всички кръгозори и да пазят Царевец и града. Но над всичките най-високо се издигаше въз могилата, що изостря южния край на чуката, покритият с оловени листи купол на красивата църква „Св. Възнесение“ със своята кула-звънарница, източила се права и горда във висините на небето, отдето в празнични дни ековете на камбаната цепеха въздуха.

На тоя акропол, седалище на царе и патриарси и велики боляри, на всичките висши светски и духовни власти на царството, сега се съсредоточваше мощта и величието на България, работеше мисълта, коят ръководеше съдбините й, и биеше пулсът на държавния й живот.

Наляво, през дълбокия дол на Янтра, въз чуката на Трапезица, обиколена като Царевец от извивките на реката и като него оградена от яка стена с кули, но по-малки, между които се възвишаваха в живописна китка сводовете на многобройните тесни, притиснати църквици и параклиси, увенчани с железни или позлатени кръстове, блестящи на слънцето. На северния край на Трапезица само няколко малки и стари палати, жилища на Асеня I и на Калояна, сега такива покалугерени боляри, отнимаха съвършено религиозния характер на градежа й. Ако Царевец беше шумния център на господарствения живот на България, на дворцовите празненства, на вечните борби на честолюбията, сплетните, опасните козни, на заговорите, които издигаха и сваляха царе, Трапезица беше място на мир и тишина, дето по тесните тревясали дворчета, между мълчаливите църквици, се мяркаха белобради монаси, престарели боляри в черни раса, оттеглили се отдавна от шума на света, живущи в пост и молитви.

Долу, между двете чуки, гъмжеше народът из тесните улици на долния, неукрепен град, чиито каменни болярски домове, къщи и хижи, пропъстрени с църкви, обтакаха двата бряга на пълноводната тогава Янтра, виеща се като змия под двата си огромни каменни моста. На запад от Трапезица, между нея и реката, уединено стоеше с малките си къщи Жидово село – еврейската махала, – в което само един дом се възвишаваше гордо, с широки тремове, домът на Аарона, бащата на прелестната еврейка.

А на юг от Царевец, в полите му, се виждаше другата част на града, Франкския град, уединена също, над която се рисуваше въз яра високо в небето Балдуиновата кула. Две други кули, съединени с нея, съзидани в полите на бърдото там, служеха за водопровода, който снабдяваше Царевец с янтрината вода.

Една сурова каменна крепост стърчеше на отсамния бряг, като буден страж, пазещ от юг и така непристъпния по скалистата си урва Царевец. Един мост над Янтра съединяваше Франкския град с чуката на Света гора.

По равното теме на дългата тясна скала, що съединяваше Царевец с полите на Орловия връх, застроени с една малка, уединена болярска махала, под трите врати с кули отгоре минуваше каменният път, Царев друм тогава – днешния Каябаш. Отсам третата кула скалата бе пресечена и отгоре й направен подвижният мост, за да се запречи или допусне входа на Царевец, според нуждата. Както всеки ден, по свободната част на Царев друм се чернееше народ, който се любуваше оттам на вълшебната картина на столицата и на планинската панорама около нея.

Теодора обаче не виждаше нищо от това; тя бе унесена в тъгата си, в мислите си. Вятърът развяваше полите на багреницата й, тя бе вперила очи в палата, над който се вееше знамето, прилично на една голяма птица, що неподвижна във въздуха плющи крилата си.

И тя въздъхна. Тя мислеше, че скоро ще трябва да каже сбогом навеки на тоя палат...

Когато Теодора си тръгна, народът се навали към друго едно място на ливадата. Там сега един калугер държеше някаква проповед.

– Сега пък този еретик Теодорит! – извика Теодосий, като видя от прозореца си проповедника, пред когото множеството се сгъстяваше.

По угриженото чело на благородния старец се четеше безкрайна скръб. Той страдаше за църквата, за паството си, за моралния хаос в душите и в съвестите, чувствувайки се слаб да противодействува на растящото зло.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух