Иван Вазов - Иван-Александър

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

XI.

Действително, към половината на XIV век, през което време произхождат събитията, що разказваме, България беше станала поприще на смели лъжеучители на еретически учения. Богомилството, присадено още преди векове в нея, напредваше със стихийна сила, заливаше с талазите си православието и подравяше тлетворното си влияние основите на църквата и на държавата.

Гибелното влияние на Византия, отразило се тъй силно с интригите си и политическата си безнравственост върху българския двор и политическия живот на България, беше внесло в разслабената от вечни войни и вътрешни раздори държава и религиозната си анархия. Византийските манастири, особено атонските хранители някога на чистотата на православието, сега изпущаха фанатически апостоли на богомилството на изстъплени проповедници на мрачни и диви ереси и на култа на отрицанието на всички вековни вярвания и традиции.

Поради съседството си с Византия България биде най-много заразена от тая страшна духовна язва. В Търново бе дошъл някой си избягал из Цариград калугерин Теодорит, проповедник на нелепото учение на исихастите, най-крайното и дивашко изражение на богомилската ерес. То бе смес на най-груби езически вярвания, като обоготворение на дървета, с най-безумните доктрини. Той склони към исихаството множество прост народ и знатни граждани и боляри. Неговият успех съблазни и други византийски калугери богомили. Обладател на някакви медицински познания, лекуваше даром болните и ги уверяваше, че вижда бога. И авторитетът му растеше пред суеверния народ.

Наскоро се появиха в столицата още двама: Кирил Босота и Лазар. Кирил Босота разправяше по стъгдите на суеверния народ, че бог му се явил насън, ругаеше иконите, говореше сквернословия за света Богородица и богохулствуваше против разпятието; учеше, че народът не трябва да работи на болярите, че трудът е от дявола, осмиваше брака и възхваляваше свободната любов. А другият, Лазар, развиваше до най-крайни предели това учение против всякакво целомъдрие, свян и срам с личния си пример. Проповедник на адамитството, той ходеше из търновските улици съвсем гол, като прикриваше само едно място на тялото си със счупена кратуна или с дрипа. В такава адамовска голота той проповядваше на народа безсрамието и разюздаността на страстите.

Скоро се появи калугеринът Теодосий, невежествен и груб човек. Той бе също проповедник на адамитското учение. Адамитството беше секта отделно от богомилството, дошла от Западна Европа. Нейното учение изхождаше от пантеизма. Последователите му се отричаха от всяко християнство и от всяка положителна религия. Всичко им беше общо, в това число и жените. Безбожничеството виждаха само в собствеността; всичко беше свято за тях, щом беше общо за всички. С една дума, адамитите практикуваха пълен комунизъм. Женитбата считаха за грях, а любострастието вън от нея считаха за дълг. Затова те се предаваха на най-голям разврат и се гордееха публично с безсрамието на живота си. Това учение скоро намери горещи последователи, защото гъделичкаше животинските инстинкти на тълпата. Теодосий ратуваше главно против брака. Той доказваше безполезността на семейството, осъждаше целомъдрието и всякаква нравственост. Многочислените му привърженици от двата пола, стари и млади, облечени в калугерски раса, напущаха къщите си и отиваха подире му в отдалечени планински усои и глухи гори, дето извършваха своите диви оргии, които напомняха, в груб и непоетически вид, староелинските сластолюбиви празници на Цитера, в чест на богинята Венера. Тая религия биде пренесена по-после в Чехия, дето многобройни адамитски шайки разнасяха култа на най-отвратителния разврат, додето Жижка на 1421 год. ги изтреби с огън и меч.

И народът, прост, невежествен, затънал в дълбоко суеверие, избеднял от хищничествата на болярите, от тежки даждия и от постоянните войни с околните народи, оскотял в груб материализъм, внимаваше на тия фанатически апостоли, които му проповядваха, заедно със своето мистическо учение, и отрицанието на всеки дълг и стеснение, и непокорство към властта, която го потискаше, омраза към съществуващия ред, който го държеше в робство и непрогледен мрак. И последователите му растяха. Един мрачен и суров мистицизъм бе обхванал духовете, лъжата и заблуждението намериха благоприятна почва в потъмнелите съзнания на тия непросветени тълпи, подготвени вече от многовековната богомилска ерес, станала религия наред с православието, за възприемане на най-вредните семена на духовното и физическо разтление.

Злото не намираше отпор от страна на държавата, залисана с вътрешни крамоли и външни тревоги. И тя се чувствуваше безсилна, като пред зрелището на една опустошителна чума; духовенството, невежествено и затъпяло в мъртвата атмосфера на чисто обредната си религия, изпаднало ниско, без енергия и без авторитет, стоеше немощен зрител пред стихийността на нравствената поквара. Негодуващият глас на редките просветени църковни сановници остаяше без ек.

Тогавашният търновски патриарх Теодосий II беше човек незначителен, не далек и без инициатива. За него по-после цариградският патриарх Калист в житието си за св. Теодосия бе казал: „Прост сiй и недоумеваяся отвсюду.“ И той бездействуваше.

Сам Александър виждаше с горест злото и вдигаше безнадеждно рамене. Дълбоко религиозен въпреки разпуснатите си нрави, щедър дарител на манастирите и църквите, просветен ревнител за напредъка на духовната книжнина, той скърбеше за лошото състояние на църквата, без да види лека на това нещо. На оплакванията и подбужданията на Теодосия, вероучителя, да вземе строги мерки против еретиците той казваше: „Не мога аз като Борила да изпълня тъмниците с тях и да обезлюдя царството, като ги изпъдя!“ Той само по-после склони да се свикат два събора (в 1350 и 1355 г.), които осъдиха еретическите учители.

Всред тая анархия в съвестите порасте и дързостта на евреите, които съставяха вече част от населението в столицата. Те явно се подиграваха с християнската вяра и с обредите и тайнствата й, дразнеха със своите предизвикателни обноски; някои се носеха пищно, като български боляри, което също сърдеше народа. Увлечението на Александра в тяхната съотечественица ги туряше под един вид защита.

А сега примерът на съблазън се даваше и от висотата на трона. Мълвата за царевото решение да се ожени за еврейката от чисто похотливи причини туряше венец на тая бъркотия в понятията за правото и кривото.

Някои членове от висшето духовенство, разумните велможи се възмущаваха, осъждаха, но не смееха нищо явно.

Доброто чувство у непокварената още част от народа се осмели да протестува явно, по свой начин: чрез песни. По къщята и тлаките се пееха новите песни за Александра и Сара, която се обсипваше в тях с най-лоши хули. Така си отмъщаваше общественото мнение. Но повече от това нищо не правеше.