Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Слухът за Александровото решение да се ожени за Сара обикаляше от няколко време из града, но минувше най-напред за проста клюка; сега обаче той доби изглед на несъмнена истина след разчуването на онова, което стана в горницата на Теодора. Александра осъждаха, укоряваха, Теодора жалеха, негодуванието против Сара порасте. Бившите привърженици боляри на сръбския натрапник Шишмана II, отстранени от двора и властта, злорадствуваха. Александровото намерение им се виждаше едно безумие, което щеше да му коствува може би трона. Умрелите им надежди се оживиха. Свика се тайно нощно събрание от десетина боляри в дома на стария болярин Владислава.

Владислав беше вождът на Шишмановата партия, заглъхнала от шестнайсет години насам. Той бе вождът и на оная болярска депутация, която някога се яви при крал Стефана Уроша с предложение да вземе управлението на царството след загинването Михаилово. Пръв съветник на Шишмана II, той бе видял с отчаяние изпъждането му, докарано от тайните интриги Александрови. Той остаяше верен на миналото си и не се помири с новото си положение. Мрачен и горд старец, упорит в своята преданост към изпъдения цар и днес, той се бе затворил като мечка, скрита в бърлогата си, в замъка си под Трапезица, ръмжеше глухо против Александра, в когото продължаваше да гледа похитител на престола, и поддържаше тайни сношения с Шишмана в Цариград, дето бе минал от Крим Шишмановото стоене в Цариград представляваше по едно време истинска опасност за Александра. Преди шест години, при регентството на Кантакузина, Александър бе го поискал от него да му го предаде, за да унищожи опасния си противник. Но Кантакузин бе отказал и заплашил Александра, че ще изпрати Шишмана с военни кораби по Дунава във Видин, дето Шишман имаше много привърженици, за да подигне междуособна война, а от юг ще прати един наемен турски отред в България. След тия заплашвания Александър не настоя и Шишман си остана в Цариград. Но той вече не се обади. Кантакузин биде изтикан от властта, новият император се улиса в борбите си със своите противници в империята и забрави Шишмана, не желаейки да предизвика Александра. Тази година обаче положението се измени: през февруари Кантакузин похити от Андроника цариградския престол и Александровите опасения от Шишмана се подновиха.

В тайното събрание беседата беше много оживена и безпокойна. Току-що Владислав бе получил известие от Цариград, че Шишман се готвел да се пресели в Неапол. Това значеше, че той се отказва завинаги от притезанията си върху търновския престол, уморен и обезсърчен от безплодно чакане в Цариград.

– Не бива! Да тръгне в тая минута, когато щастието му се усмихва? – викаше сърдито Владислав.

Решиха веднага да изпратят Шишману с верен човек писмо да чака.

Друг такъв да изпратят до привържениците Шишманови във Видин, за да бъдат готови за повдигане бунт при първата заповед.

Наредиха плана за агитация против Александра помежду болярите из града. Те щяха да имат в това предприятие ценното съдействие на Красимира. Хитрата царедворка сновеше вече из болярските семейства и по прикрит начин раздухваше незадоволството.

Но болярин Панчо, бивши велможа на цар Михаил, повдигна един важен въпрос.

– Но ние забравяме Душана – каза той. – Душан е зет Александров. Той няма да позволи събарянето на близкия си сродник.

Владислав се намуси:

– И Шишман му е сродник: той е внук негов. Но ако хване да ръмжи, ще му хвърлим един кокал и той ще се прикроти.

– Какъв кокал?

– Ще му дадем Видинската област!

– Можем да му отстъпим и Софийското банство, за да не ни бърка – каза друг.

– Да! – извика Владислав. – Всичко ще жертвуваме, само този надменен паун Александър да си иде, отдето е дошъл...

Омразата и егоизмът заслепяваха тия хора, жадни за властта, уязвени от тържеството на противниците си.

След малко гостите излязоха тайнствено из задните врата на двора.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]