напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIV.


Две недели подир тия произшествия, към средата на септември, Александър получи нови и по-тревожни известия за нападения на турските шайки въз областите му в Тракия. Плен и пожар ставаше всичко, дето минуваха тия хищници, повикани от императора Кантакузина на помощ в борбата му против крал Душана.

Той реши да прати послание до Кантакузина с оплакване против съюзниците му и за това отреди болярина Георгя, пращан и по-напред с политически мисии в Цариград.

Александър очакваше в палата си повикания болярин, за да му предаде заповедите си, и се разхождаше нетърпеливо. Из прозореца, що гледаше към двора, се виждаха високите стени на стария палат с две сиви гранитни колони, съградени още от Борила. Там някога император Хенрих бе гостувал със свитата си, при женитбата си със сестра му, прекрасната Мария. През клоните на ясените се белееше малкият патриаршески палат, съседен с църквата „Св. Петка“, чийто купол се рисуваше красиво в небето. На двора около десет силни оседлани коня, държани от слуги, удряха с подковите си по плочите. На тия коне Александър щеше днес да тръгне с болярите си на лов. Оръженосци и телохранители се щураха там; някои облечени по ловджийски боляри приказваха живо там под сянката на дърветата. Няколко пауна, неизбежно украшение тогава на царските и болярските дворове, переха пъстри опашки и се разхождаха величествено по плочите.

Макар още сутрина, беше горещо. Слънцето жежеше от безоблачното небе. А Александър ходеше нервно назад-напред. И като ходеше, той делеше мислите си между скръбните произшествия в Тракия и образа на Сара и тоя образ все повече завладяваше ума му и изместяше оттам другите грижи. Александра от няколко време го занимаваше въпросът за женитбата му с еврейката. При всичкото привидно съгласие на Теодора доброволно да се подчини на съдбата си той се опасяваше от непредвидени мъчнотии, знаейки, че тайните му противници между болярите ще използуват случая, за да му създадат затруднения. Може би и да насъскаха против него баща й, силният угровлашки воевода. Той знаеше, че и народът не обичаше Сара. Нейната народност, вяра и нисък род извикваха глух ропот и възвишението й до престола като съпруга негова нямаше да бъде посрещнато хладнокръвно от търновци. Главните велможи явно не одобряваха това. Той чу и за тайните събрания у Владислава, без да знае същинската им цел, но остана в неведение за Красимирините сплетни. Предстоеше му борба упорита, в кой може би излагаше короната си. Но той нито допущаше мисълта да се откаже от намерението си. Напротив, мъчнотиите усилваха решителността му, както с течението на времето се усилваше любовният огън в гърдите му. Той чувствуваше, че не може без Сара. Той всеки ден я виждаше и желанието да я вижда повече се усиляше у него.

Той искаше да тури край на това нетърпимо положение, като обяви решително и тържествено в болярския съвет своята непреклонна воля да напусне Теодора и да се ожени за Сара. Но за последното еврейката предварително трябваше да бъде покръстена – това би намалило съпротивлението и примирило донейде с факта религиозната съвест на народа.

Сара бе драговолно дала съгласието си да влезе в лоното на християнската църква. Короната заслужаваше тая жертва...

Пред изгледа на похода в Тракия, който продължението на турските нападения би направило неизбежен, Александър отложи всичко това, доде се уясни политическото положение. Той прочее щеше да очаква завръщането от мисията му на протоспатария Георгя.

Вратата се отвори и той влезе.

Чертите на лицето на младия сановник бяха страшно изменени. Той изглеждаше слисан, разтревожен, очите му горяха с див пламък. Пот обливаше челото му.

Александър се обърна към него, без да забележи необикновената му развълнуваност:

– Протоспатарие, стягай се веднага за далечен път. Ще идеш при Кантакузина в Одрин с важно послание от мен. Ти винаги си ми бил полезен със своята сръчност, а сега тя още п? ми е нужна.

Георгевите коси щръкнаха при тая заповед, той побледня като стена.

– Що има? – попита го царят зачуден.

Георги падна на колене.

– Царю, да пътувам веднага за Одрин? Освободи ме.Не мога. Велико нещастие ми се случи.

– Какво нещастие?

– Жена ми... Дорослава...

Георги не можа да продължи. Сълзи го задавиха.

– Жена ти е под грижите на игуменката. Дорославиното заблуждение е нещастие за тебе наистина, но то не ти бърка да изпълниш длъжността, която ти поверявам. Бъди храбър!

– Не, господарю, тя побягнала тая нощ из манастира. Едвам сега ми обадиха тука.

– Къде е бегaла? – попита Александър разсеяно.

– Не знам още. Позволи ми да ида да я търся, да уловя дирите й, доде е време.

– Щом е тъй работата, ти не си нужен. Един смутен мъж не е годен за никакво важно послание. Ще пратя Тихомира. Върви, търси я. Тя и трети път ще избяга. Вземи на помощ трима кумански конника, от моите.

– Благодаря, милостивий царю.

Георги изскокна.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух