![]() ![]() XV.Пред вратнята на Владиславовата кула при Янтра застана един човек в пътнишки дрехи, озърна се наоколо, па влезе вътре. Владислав, гологлав, стоеше на трема на сянка и гледаше към двора. Той наблюдаваше товаренето на коне суровите кожи, които бе продал на някой търговец, и даваше заповеди с гръмкия си старчески глас. Като видя влезлия, по лицето му се изписа вълнение. Той му кимна да дойде при него и влезе в една от стаите. Гостът се покачи по дъбовите стълби. – Какво има, Милко? – попита го той бързо, като го видя пред себе си. – Поклон и поздравления от деспота Шишмана! – каза Милко, като извади из пазвата си едно писмо и му го подаде. – Шишман не е бил никога деспот – тъй го наричат гърците в Цариград, – казвай: цар! – произнесе строго старецът, като разпечатваше писмото. – Прости, болярино: от цар Шишмана. Владислав прочете писмото с нетърпелив вид. Очите му светнаха от задоволство. – Добро – каза той, като скри хартията в пазвата си. – Какво ново в Цариград? – Там чумата е престанала. – Вижда ли се с великия логотет Калимаха? – Поклон и поздравление от него. Той ме заведе и при императора. – Е, какво? – попита живо Владислав. – Кантакузин не спира Шишмана... Но войска отказва да му даде отсега, не желае да се разваля с Александра. Но после, ако успее работата, той е готов... Това не пише ли ти и царят? – Пише. Няма нищо. Шишман ще намери тука своята войска... Друго какво видя? – Из пътя лошо: едвам не паднах в ръцете на турците... Да ми не беше дал Калимах войници да ме придружават до границата... – С Александровата улисия в еврейката те ще дойдат и дотука – каза сърдито Владислав. – Иди си почини. Кажи на сина ми Петра да свика веднага за тая нощ болярите. Милко се поклони и излезе. Владислав излезе пак на трема. Конете бяха вече натоварени и излазяха от вратнята. Пред нея се бяха събрали куп технитари, опърпани отроци, полуголи хлапаци, имаше и жени. Те всички гледаха любопитно към моста. Оттам се задаваше един богато облечен евреин с червена болярска мантия, с когото вървеше една млада, висока еврейка с бяло було въз лицето. – Сара, Сара – раздаваха се гласове из тълпата. – Вижте еврейката! – Тя е! – Не е тя! – Тя е, царевата изгора! – Да я накараме да си дигне булото. – Пазете се от царския гняв! – А тоя жид, наперил се като паун. Същ болярин! Владислав се обади от трема високо: – Честни търновски граждани, почит отдайте на вашата бъдеща царица! Гражданите се извърнаха и го погледнаха. – Не щем ние еврейка! – Ние си имаме царица християнка! – извика една от жените. – Поклонете се, поклонете се! – извика Владислав иронично. Евреинът и еврейката минаха и завиха из улицата край църквата Св. Димитър. Тълпата ги последва, като растеше. – Не е тя! – Тя е! Вижте накъде отиват. – Тъй, тъй, отива у Ааронови, у баща си. – Друг път я придружаваха войници, сега няма... – казваше един гърбав търновец, като се тикаше между другите. Някой си запя: Де се е, мале, чул о, видяло цар да залиби пуста еврейка? Саро ле, Саро, жидовско чедо, Саро ле, Саро, дяволска дъще! Младата еврейка се извърна, погледна през булото си, продума плахо нещо на другаря си, па ускори стъпките си. Песента продължаваше. Евреинът и еврейката минаха зад Трапезица, последвани от народа, от подигравки и псувни, спуснаха се към еврейската махала и скоро влязоха у Ааронови. Пред здравата вратня стоеха с голи мечове двама войника. Тълпата остана на почетно разстояние няколко време. Тя още зяпa в прозорците на къщата с любопитство и с омраза в очите, па се пръсна. Някои деца пееха още с писклив глас, отивайки към гората в клисурата на Янтра: Саро ле, Саро, жидовско чедо, Саро ле, Саро, дяволска дъще!
![]() ![]() ![]() |