Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Пред вратнята на Владиславовата кула при Янтра застана един човек в пътнишки дрехи, озърна се наоколо, па влезе вътре.

Владислав, гологлав, стоеше на трема на сянка и гледаше към двора. Той наблюдаваше товаренето на коне суровите кожи, които бе продал на някой търговец, и даваше заповеди с гръмкия си старчески глас.

Като видя влезлия, по лицето му се изписа вълнение. Той му кимна да дойде при него и влезе в една от стаите. Гостът се покачи по дъбовите стълби.

– Какво има, Милко? – попита го той бързо, като го видя пред себе си.

– Поклон и поздравления от деспота Шишмана! – каза Милко, като извади из пазвата си едно писмо и му го подаде.

– Шишман не е бил никога деспот – тъй го наричат гърците в Цариград, – казвай: „цар“! – произнесе строго старецът, като разпечатваше писмото.

– Прости, болярино: от цар Шишмана.

Владислав прочете писмото с нетърпелив вид. Очите му светнаха от задоволство.

– Добро – каза той, като скри хартията в пазвата си. – Какво ново в Цариград?

– Там чумата е престанала.

– Вижда ли се с великия логотет Калимаха?

– Поклон и поздравление от него. Той ме заведе и при императора.

– Е, какво? – попита живо Владислав.

– Кантакузин не спира Шишмана... Но войска отказва да му даде отсега, не желае да се разваля с Александра. Но после, ако успее работата, той е готов... Това не пише ли ти и царят?

– Пише. Няма нищо. Шишман ще намери тука своята войска... Друго какво видя?

– Из пътя лошо: едвам не паднах в ръцете на турците... Да ми не беше дал Калимах войници да ме придружават до границата...

– С Александровата улисия в еврейката те ще дойдат и дотука – каза сърдито Владислав. – Иди си почини. Кажи на сина ми Петра да свика веднага за тая нощ болярите.

Милко се поклони и излезе.

Владислав излезе пак на трема. Конете бяха вече натоварени и излазяха от вратнята.

Пред нея се бяха събрали куп технитари, опърпани отроци, полуголи хлапаци, имаше и жени. Те всички гледаха любопитно към моста.

Оттам се задаваше един богато облечен евреин с червена болярска мантия, с когото вървеше една млада, висока еврейка с бяло було въз лицето.

– Сара, Сара – раздаваха се гласове из тълпата.

– Вижте еврейката!

– Тя е!

– Не е тя!

– Тя е, царевата изгора!

– Да я накараме да си дигне булото.

– Пазете се от царския гняв!

– А тоя жид, наперил се като паун. Същ болярин!

Владислав се обади от трема високо:

– Честни търновски граждани, почит отдайте на вашата бъдеща царица!

Гражданите се извърнаха и го погледнаха.

– Не щем ние еврейка!

– Ние си имаме царица християнка! – извика една от жените.

– Поклонете се, поклонете се! – извика Владислав иронично.

Евреинът и еврейката минаха и завиха из улицата край църквата „Св. Димитър“.

Тълпата ги последва, като растеше.

– Не е тя!

– Тя е! Вижте накъде отиват.

– Тъй, тъй, отива у Ааронови, у баща си.

– Друг път я придружаваха войници, сега няма... – казваше един гърбав търновец, като се тикаше между другите.

Някой си запя:

Младата еврейка се извърна, погледна през булото си, продума плахо нещо на другаря си, па ускори стъпките си.

Песента продължаваше. Евреинът и еврейката минаха зад Трапезица, последвани от народа, от подигравки и псувни, спуснаха се към еврейската махала и скоро влязоха у Ааронови. Пред здравата вратня стоеха с голи мечове двама войника.

Тълпата остана на почетно разстояние няколко време. Тя още зяпa в прозорците на къщата с любопитство и с омраза в очите, па се пръсна. Някои деца пееха още с писклив глас, отивайки към гората в клисурата на Янтра:

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]