Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

В девическия манастир „Св. Богородица Темнишка“ беше днес смутня голяма.

Едвам преди един час бяха забележили, че Дорослава е липсала от затвора си, вероятно нощес. Липсала беше и друга една млада калугерица, Дионисия. Госпожа Дария беше в отчаяние. Сестрите се щураха да дирят из всички скришни ъгли. Но напразно.

Изтопурка протоспатария Георги с куманите си. Той беше като обезумял.

Госпожата му разправи с плач какво е станало.

– Но къде мислиш да е избягала? – попита Георги.

– Не знам, синко. Търси в Търново, търси у бащини й, търси навсъде. Гръм небесен да падне въз главите ни, не можахме да я опазим.

Георги фукна с другарите си назад из града. Всичките дирения останаха напразни. Никой не бе видял някъде бежанката, никаква следа от нея не биде уловена. Най-после узнаха от селяни, що дошли тая заран от планината, че видели по здрач две калугерици из пътя отвъд Дълга лъка.

Това беше първото откритие. Потерята смени уморените си коне и тръгна из Устето към Дълга лъка, която скоро отминаха. Около един час те вървяха из пролома на Янтра, по лошия каменист път в полите на бърдото отдясно и край реката отляво. Георги шареше с очите си околностите. Доста далеко пред тях из пътя се движеше една колесница, придружавана от четирима конни войника. Скоро ги настигнаха. Георги видя, че завесите на прозорците й бяха спуснати въз стъклата. Това го зачуди.

– Юнаци, кого карате в тая кола? – попита той едного от войниците.

– Не знаем – отговори войникът.

– Не е твоя работа – забележи другият; но като съгледа по дрехите, че Георги беше болярин и царедворец, той прибави: – Две болярки.

– Кои са ?

– Не знаем.

– Де отиват?

– Това нямаме заповед да обадим, болярино... Хай остави ни мирни.

– Не са ли ви задминували две калугерици? Вие трябва да сте излезли от Търново по тъмно?

– Не видяхме нищо. Върви си из пътя, болярино – каза начумерено единият войник, като го оттикна по-настрана от колесницата.

Тогава Георги мрачно продължи пътя си.

Слънцето печеше от синьото небе. Върховете бяха забулени от омара. Янтра блещеше заслепително. Пътуването продължаваше мълчаливо. По обяд потерята спря при една селска странноприемница. Тук пак разпитаха. От един селянин узнаха, че днес минали тук един млад поп и две калугерици богомолки, които искали хляб и казали, че отиват на един манастир. Едната била по-млада. От подробния разпит за личността й и по предчувствие Георги разбра, че младата е била Дорослава.

– Накъде отидоха?

– Те оставиха тоя друм и взеха оная пътека, дето се губи в планината.

– А къде води тая пътека?

– Дявол знае де – в пущинаците – отговори равнодушно селянинът. – Преди тях заминаха нататък и други мъже и жени в раса, но миряни.

– Миряни в черни раса? – извика поразен Георги.

– Да.

– Адамовците! – изкряска отчаян нещастният протоспатарий.

И като припна към коня си, извика на куманите:

– Напред!

Но куманите му казаха, че трябва да се обядва тук и да си починат конете. При това и подковите на два от тях бяха паднали по каменистия път, та трябваше да намерят селския налбантин, за да тури нови. Трябваше да се чака и Георги влезе в кръчмата с отчаяние в душата. Единият куманец отведе двата коня при налбантина. Но скоро се върна и каза, че го нямало.

Кръчмарят се обади:

– Той ще е на черковището. Там сега са всички селяни.

– Що чинят там?

– Минал е оттук поп Кирил и там ги е завел.

Узнаха де е черковището и двама кумани отидоха за там.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]