напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XVII.


Селото, в което спря Георги, бе разположено в една живописна планинска долина, на двата бряга на една речка. Тая долина бе цяла разработена от ралото на селяните. По стърнищата на отдавна пожънатите ниви, из пожълтелия кукуруз, необран още, по лъките с купи сено не се виждаше никой селянин по причина на светата неделя. По склоновете на бърдата, що спущаха полите си в долината, се чернееха дъбови лесове, по-гъсти и по-мрачни, колкото се издигаха нагоре. На един склон се издигаше кула, в която живееше болярин, местен землевладелец. Извън селото до реката се издигаше уединен един гол хълм, увенчан с китка високи дървета.

Самото село състоеше от стотина сламени, бедни колиби. В тесните им нечисти дворове, заградени от трънак, се дигаха ниски плевници с черни отверстия вместо врата, кошарки от плет и други прости и груби постройки за добитъка. Само малката зидана от неспоени камъни черкова се издигаше по-високо над тия убоги жилища на бедността и железният й кръст на покрива неприветно чернееше през върховете на дърветата, що растяха в диво състояние по дворищата.

Селото беше почти пусто. Бабички и деца се мяркаха по някоя вратня от плет; дрипави, чорлави момичета играеха на пътя.

Действително, както обади кръчмаринът, сега селото беше на черковището. А то беше в китката дървета на уединения хълм. Там всяка година на Илинден се събираха селяните на молитва и на жертвоприношения за душите на мъртвите. Илинден обаче бе минал отдавна, а горичката гъмжеше от народ. Настрана от ниския каменен кръст един свещеник исихаст извършваше някакво таинство и селяните, гологлави, го заобикаляха. Те бяха богомили. Попът нямаше патрахил; никаква вощеница запалена и никой не правеше кръст, когато Кирил пееше своите духовни молитви. Той престана да пее и захвана проповед. Той говореше със суров глас:

– И речено е, братя, че грехът ще залее като море земята и царството на сатанаила ще се простре от единия край на света до другия. Но ще останат чистите и светите, за да молят праведнаго бога, и само те ще получат живот вечний. Истина ви казвам: ние сме праведните овци, а другите са вълците и чада на сатаната. И всеки, който слуша тях, грях прави, и всеки, който върви из пътищата на заблуждението, в погибел отива. Не вярвайте нечестивите учители на заблуждението. Няма ни цар, ни власт, няма ни болярин, ни отрок. Бог ни е създал равни. Не се повинувайте на царските закони, защото те са измислени от дявола; не работете на болярин: с вашия труд той може да се изляга в леност и да носи свилени дрехи. И грях велик прави оня, който отива войник на царя, и убийство прави оня, който убива другите по заповед на царя. Децата на истината нямат неприятел: всичките люде са братя техни, и грък, и евреин, и турчин, и татарин, и куманец... Не отивайте против тях, защото ние сме братя и бог от небето гледа. Вашите врагове са болярите, мали и велики, защото живеят от кървавия пот на господните синове. И когато лъжеучителите дойдат и ви кажат: „Иконите са честни, кланяйте им се!“ – презрете ги: иконите са идолопоклонски творения; и когато ви кажат: „Кръстът е свят, кланяйте му се!“ – отвърнете очите си, защото кръстът е нечестив, и прокълнете го като живо свидетелство на безумието. Гнусете се, братя, от брака. Бог е против това гнусно нещо. Жената е пратена от бога не да бъде робиня на един мъж, а да прославя небесната мъдрост с душата си и тялото си, което е красно, и да живее във всеобща любов. Всеки мъж може да бъде неин съпруг, както всеки человек е неин брат, и който рече: „Тая жена е за мен само“ – богохулствува; и която рече: „Този мъж е мой мъж“, загинала е навеки в ада. Но вие сте слаби във вярата още и грешите. Защото вие продължавате да правите още, по неволя или по стар обичай, всичко онова, което аз осъждам. Горко вам, ако и в душите си одобрявате онова, което правите с делата си.

Кирил прекъсна проповедта си, защото в купа богомолци се яви един болярски слуга, въоръжен с меч и с копие, и запъхтян извика:

– Слазяйте долу! Царската челяд дойде!

Изведнъж сборището очисти черковището и остави свещеника само с няколко миряни. Селяните се върнаха в селото. Там улиците бяха пълни с гости: деца развождаха коне, мулета бяха вързани до плетищата; селото ехтеше от викове, конски цвиления и лай на разсърдените селски кучета.

На площада пред кръчмата гъмжаха соколници, крагуяри, обути в цървули и в тесни гащи, песяци (кучари) с лъкове и копия, довели цяло стадо хрътове, отроци, меропси, ратаи, докарали натоварените със съвестни припаси коне и мулета, с оръжие, дрехи и други предмети, необходими за големците през траенето на царското забавление, прислугата за трапезата, прислугата за стаите в горския двор – всичко това около стотина души.

Пристигна с коня си и боляринът из кулата. Дълъг меч висеше на бедрото му, а в дясната му ръка се виеше бич. Той беше гневен.

– Псета! Вие пак сте се събрали да слушате дяволски учения! – извика той към селяните. – Скоро донасяйте тука всичко, каквото трябва!

И той плюшна бича си във въздуха над главите им. Селяните се затекоха към къщите си.

И пред странноприемницата скоро се задонасяха кокошки, пилета, вързани за краката, яйца в кошници, масло в делви, сирене, вретища с хлябове, менци с вино. Всичко това се внесе от царските хора вътре. Заготви се на няколко огньове обяд за изгладнелите гости. Отвън селяни и селянки продължаваха да носят нови продоволствия за гостите и за добитъка им: трупаха се торби със зоб, купове сено. Някои млади песяци се спущаха да закачат булките със смехове и похабни думи. Булките пищяха и бягаха. Но селяните не дръзваха да ги забрaнят, защото докачение на царски служители се наказваше строго.

Георги гледаше всичката тая шумна шетня безучастен. Умът му беше все в Дорослава. Той с нетърпение очакваше да доведат подкованите коне. Образуваха се много купове в двора на странноприемницата и на площада пред нея от насядали царски хора, които бързо ядяха наскоро сготвените ястия. Протоспатарият не взе участие ни в една трапеза, той не беше гладен, не мислеше за ядене, но куманите му се присламчиха при другите и лакомо гълтаха недопечените кокоши кълки, тъпчейки устата си с големи залъци хляб. Паници с вино обикаляха пируващите, чуваха се наздравици. Болятинът с бича обикаляше доволен, като мислеше, че и царят ще бъде доволен от доброто посрещане на хората му. Той приближи до протоспатария и го поздрави учтиво, като позна в него придворен чиновник.

– За царския лов ли и ти, болярино?

– Не – отговори кратко Георги.

– На поклонение за някой манастир тогава?

– Не.

Боляринът погледна селяните, които служеха по трапезите.

– Виж ги тия лукави селяци; имали са да нахранят цяла войска, а вчера ми казваха: „Господарю, голи сме...“ Ти защо не вземеш нещо? Една кълка? Едно вино поне?

– Благодаря, болярино, нищо ми се не ще.

Боляринът с бича продължи:

– Отишли днес на черковището да слушат еретическия поп как ги учи – защото всичките са прихванати от богомилството. Вярвай, че тая заран никой не е дошъл в черква при гласа на клепалото... Не знам защо царят не ги изтреби тия еретици учители. Един хубав ден хората му, като дойдат тука, ще останат ненахранени, конете им неназобени. Одеве минала оттука колесница с две болярки. Помисли си: отказали да дадат зоб на конете, даже с пари!

Боляринът отмина по-нататък, като видя, че протоспатарият не е разположен да се разговаря.

Куманите доведоха конете подковани.

Георги и те яхнаха и се изгубиха из селото, цяло гърмящо още от веселия шум на ловджийската дружина.

Потерята скоро се углъби в планината.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух