Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Георги отиваше и не знаеше какво ще прави. Умът му бе замъглен, разсъдъкът му потъмнял от ярост. Любимата жена, която той страстно обичаше, на която бе простил първото й бягство, вярвайки, че тишината на манастирския затвор и увещанията на госпожа Дария ще я повърнат в правия път, сега, при мисълта, че тя е в тайното сборище на адамитите, той ненавиждаше с демонска ненавист. Той гореше от жажда за отмъщение. Той виждаше кръв пред себе си. Раздразненото му въображение му описваше сцени ужасни на разврат и безстидство, в които и Дорослава играеше роля. Неговата Дорослава! Любимата Дорослава! Нежното създание, прелестното тяло – сега в мръсните обятия на непознати мъже! Коремът на коня му пущаше кръв от бодовете на махмузите му. Той ровеше с погледа си всеки гъстак, всяко скришно долче, слухтеше да чуе и разбере най-малкия шум от човешки стъпки или гласове. Той не знаеше де води тая пътека. Очевидно тя водеше в безлюдни пущинаци. Но планината е голяма, безкрайна, самотиите й неизбродни, тайните й неизвестни.

Човешки стъпки се чуха насреща му. Идеше някой насам из пътеката. Скоро от завоя се показа един стар овчар с торба на рамо.

– Добра ви среща – продума старецът. – На лов ли, на лов ли, болярино?

Вместо отговор Георги го попита, както правеше с всеки срещнат, не е ли виждал тъдява две калугерици и един поп.

– Не срещнах такива, синко, днес. Но вчера видях много такива, мъже и жени в раса. Сбираха се на Добрев дол, убил ги господ...

И той се прекръсти.

– Закон не знаят, вярата им друга, дяволска вяра, поганци...

– Де е този Добрев дол?

– Е, там до пещерята, дето я казваме Дълбоката дупка, като възвиеш зад тоя рид и уловиш надясно, па по реката, по реката, че през голямата гора. Там вече няма път...

– Дядо, заведи ме дотам.

Старецът го изгледа зачуден.

– Че защо ти е да гледаш срамотиите им, да се огрешаваш? – И той плюна.

– Една перпера, дядо.

– Остави се, защо ти трябва? Вие не сте от тях. Сбогом! – И старецът си тръгна напред.

Но Георги му извика:

– Заведи ме, дядо!Аз съм царски човек и жена ми избягала там. Отивам да си я прибера.

– Ух, ух! – каза овчарят. – Хайде тогава... Нали е да спасим една християнска душа? Когато вълк ми грабне овца, аз тичам да я отърва.

И той поведе царедвореца и куманите.

Дълго пътуваха из страшни планински усои, през вековни букови гори, из диви клисури, оградени със скали. Старецът, въпреки годините си, вървеше леко, наравно с конете. Найдоха се в една друга безкрайна гора, която се накланяше по урва дори до един тъмен дол. Насреща подножието на бърдото бе препасано от грамадни сиви канари, прави и отвесни като стена. В тях зееше една дупка. Старецът спря конниците.

– Ех, то се вика, стигнахме. На полянката там в долчето поразениците бесуват... А там оная пещеря е Дълбоката дупка. Вратата е малка, но извътре е ширико, като черкова. В нея се прибират нощя, защото тая планина е пълна с гад.

Георги назърташе, но никакъв човек не виждаше.

– А де ги онез? – попита той.

– Някъде на сянка лежат или се молят, защото тия поразеници, те се молят на някакъв господ. Ала ако дебнеш тука, ще ги видиш. Ех, прощавай.

Георги му тури в ръка монетата.

– Ами ще ли се оправите на връщане?

– Лесна работа, старче, хай сбогом. Сполай ти.

Овчарят се изгуби из гората.

Мястото, дето нашите пътници се бяха спрели и щяха да чакат, беше прикрито от дебелите стволове на вековни дървета и млад дърволяк между тях. Пълна тишина и безлюдност владееха в тоя затънтен планински кът. Конете бяха вързани наблизо. Слънцето преваляше на запад, но то се не виждаше от листнатите клонове, под които беше влажно и зaдуха.

Очите на Георгя горяха. Сърцето му тупаше до пукване.

Той гледаше от тая височина ту полянката в дола, заградена от стената на гъстата гора и само от изток отворена, дето бистра речка ромолеше, ту пещерата отвъд речката, на която черният вход зееше в скалата. Близо до тоя вход скалата беше опушена от дима на огъня, кладен там за готвенето; голям куп сухи върхари и дървета, нужни за това огнище, бяха натрупани настрана.

Над скалата се издигаше пак гъста гора.

Един от куманите посочи към дола и каза:

– Ето ги!

– Тс! – изсъска Георги и направи знак на другарите си да мълчат. Па вторачи запалени очи в дола.

Там на полянката появи се из гората тълпа мъже и жени в расa. Имаше около петдесет души – стари и млади, от двата пола. Имаше и девойки. Георги впиваше очи, за да познае Дорослава. Но от тая точка лицата не се виждаха добре, па и еднаквата носия пречеше на разпознаването. Тълпата се сгъсти пред един кръстат дъб. Тогава се разнесе из горската самотия една духовна песен. Песента звучеше странно, диво. Това бяха повече извивания на глас, вълчи виения, проточени и жаловити. Тънките женски гласове изскачаха в кресливи ноти. Често се чуваха възгласите: „Помилуй нас!“ Тоя концерт от дивашки воеве трая дълго, около половина час. Когато млъкна, адамитите оставиха дъба и обиколиха един калугер. Той захвана да държи някаква проповед, махаше с ръце, повишаваше и снишаваше гласа си, сочеше небето. Това показваше, че той говори с въодушевление при напрегнатото внимание на слушателите си. Речта му трая също дълго време и изстъпленията на фанатика растяха и гласът му се засиляше. Дотука Георги още нищо не бе видял необикновено или възмутително, благочинието на „верующите“ беше пълно. И ядът му се поукроти. Но той напразно търсеше с поглед жена си. Вероятно тя, ако бе тука, стоеше в реда на ония, които бяха обърнати гърбом насам. Но и проповедта се свърши. Зацелуваха ръка на калугера. В това време други минаха ручейката, газейки боси, и отидоха в пещерата. Оттам донесоха във вретища нещо и го изпразниха на полянката. Това бяха пити хляб и разни зеленчуци. Наредиха по тревата тая скромна трапеза, насядаха в два реда и се захвана вечерята. Калугеринът занимаваше центъра на срещния ред. От дясната му страна седеше един млад с остра жълта брада адамит, а до него две млади жени.

В тоя миг слънцето проби между клоните на гората и сноп лъчи паднаха на трапезата.

– Ах! – изпъшка Георги. Той позна под това осветление Дорослава в оная, която беше до младия адамит, а другата бе Дионисия.

Очите му се напълниха с кръв, той ги впиваше ту в Дорослава, ту в съседа й, до когото тя се беше притиснала. И тя ядеше сега сладко и се смееше нещо него. Георги поиска да се спусне с меча си, но другарите му го задържаха, защото бяха съгледали долу въоръжени с копия и лъкове адамити. Той се удържа, той пъхтеше като звяр. Очите му стреляха мълнии. Той чувствуваше, че има да се извърши сега с тия хора и с него нещо страшно. Вечерта бе тиха. Последните слънчови лъчи падаха на горния край на отсрещните скали, като оставяха дола в сянка. Когато вечерята се свърши при някаква молитва на калугерина, слънцето бе зайдело съвсем. Разнесе се пак духовна песен. Месечината вече се показа на небето и огряваше полянката. Таинствените й гости се пръснаха под клоновете, до дънерите на околните дъбове. Георги не видя де и с кого отиде Дорослава. Но поляната остана пуста. Сега наставаше друго таинство, адамитско, безстидно, гнусно, срамно тайнство! Той скърцаше със зъби. Той беше отчаян от беса на ревността и от безумна ярост. През дънерите под лунния зрак се забеляха ризи... Тогава се разнесоха из тая гора дивашки викове, безстидни смехове, сластолюбиви възклицания. Нощният въздух се цепеше от шума на тая вакханалия на пощурели от похотливи въжделения и любовни мистически припадъци жени, моми и мъже...

После излезе и се залюля хоро на поляната при женски песни. Луната осветляваше вихрения въртеж на тия полуголи снаги на мъже и жени в пароксизъм на чувствена полуда, които се кълчеха в безстидни пози,

изпълнявайки някаква фантастическа, юдинска игра. Георги сапикаса с ужас жена си.

– И Дорослава играе! – изскърца със зъби отчаяният болярин. – Ах, тия бесове проклети, погубиха я! Да бягаме, да бягаме оттука! Ще умра! Защо дойдох аз тука? Полудях! Конете!

Но куманите му забележиха, че е невъзможно да се оправят в тия горски тъмнини и трябваше да дочакат зората тука. После, и добитъкът трябва да почине. В това също време и небето се застилаше с черни облаци. Ветрецът ги караше срещу луната и скоро щяха да я закрият. Тогава мракът щеше да стане непроницаем. Решиха да се нощува тука. Куманите бързо накастриха сухи върхари от нападали дървета, за да си накладат огън.

И адамитите видяха облаците; те набързо навлякоха расата, прегазиха речицата с боси крака и влязоха в пещерата, осветлявана още от луната. Далеко избоботи гръмотевица. След малко поляната съвсем опустя и шумът се изгуби.

Входът на пещерата се запречи отвътре с греди и дъски за предпазване от диви зверове.

Луната потъна в черния облак, въцари се дълбок мрак. През резките, що оставяше входът на пещерата, Георги забележи светлина. Тя малко трая, па угасна. Куманите взеха да кладат огън.

– Чакайте! – каза Георги, осенен от внезапна и страшна мисъл. – Вземете тия върхари и елате с мен.

Позачудените кумани се покориха и го последваха с горивото. Не без мъка се спуснаха в дола, минаха полянката и речката и след малко се спряха до входа на пещерата. Георги им пошушна да не правят шум.

В тъмнината на пещерата обаче беше още шумно. Той скващаше кискания, говор, неразбрана врява.

– Натрупайте тия върхари и суха шума до входа, па ги запалете – пошушна той.

Заповедта му се изпълни. Доставиха си чрез огнивото огън и го вмъкнаха в шумата. Тя рупна, прихванаха се и върхарите. Пламъците и пушекът вятърът ги духаше към пещерата и в един миг пламнаха и дъските на входа.

Настана олелия извътре. Бутнаха се пламтящите дъски и неколцина се показаха. Куманските мечове ги съсякоха. Подадоха се през пламъка други адамити, но и те се натъкнаха на острилата. По Георгева заповед натрупаха там и дървата, що стоеха настрана и служеха за гориво на адамитите. Пламъкът зализа навътре, духан от вятъра, пушекът нахълтваше в пещерата; ужасни страдалчески викове, задавени гласове потърсваха канарата. Огънят запали и вътре чергите и дрехите. Отвън той буйно пращеше и се издигаше на широк светъл стълп, от който отхвръкваха светлочервени езици. Нажеженият въздух отпъди по-надалеко Георгя и куманите, които с голи мечове очакваха нови жертви. Но никой вече не се показа през тая огнена стена. Чуваха се още адски ревове вътре. Но всред тия ревове издигаха се и духовни песни!

Георги гледаше това страшно зрелище с изпулени, безумни очи. Внезапно той се изкикоти зловещо, па хвана да бяга из дола.

– Болярино! – извикаха слисаните кумани,

– На помощ! Дорослава ме гони! – викаше Георги и бягаше.

Куманите се спуснаха да го хванат.

Георги полудя.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]