Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Тоя същи ден сутринта, скоро след излазянето на отца Теодосия из двореца, из западната порта на Царевец – Великата порта – излезе една шумна дружина конници, около двайсет души, подвижният мост се дигна пред тях и те минаха по-нататък. Това беше Александър и болярите негови, обикновените му другари на лов, всички облечени в къси разноцветни ловджийски облекла, с дълги мечове на бедрата. Царската челяд, сиреч дворцовата и ловджийска прислуга, беше излязла още по зори, за да пристигне по-рано в горския дворец.

Голямо множество народ, както винаги при такива бляскави шествия, се бе натрупал от двете страни на Царев друм и сваляше шапки пред минуваното на царя.

От прозореца на своята горница Теодора развълнувано гледаше дружината, която бързо се отдалечаваше през Марно поле.

Влезе Красимира. Лицето й бе тържествуващо.

– Най-после! – извика тя, като припна до прозореца, за да гледа.

Теодора я погледна и се усмихна горчиво.

– Ти вярваш ли, Красимиро, в сполуката?

– Вярвам. Радевите хора са юнаци, минали през огън и вода.

– Ох, как ми трепери сърцето – издума Теодора, като се хвана за гърдите.

Конницата мина Марно поле и се изгуби в Устето по посока към Дълга лъка.

Двете жени седнаха.

Те сега бяха верни съюзници. Една обща цел ги съединяваше. От три недели те живееха в грижите и кроежите на тайния заговор против Сара. Те очакваха деня, за да турят в изпълнение плана си. А тоя ден беше днес. Александър отиваше на лов за три дена и се отдалечаваше от Търново, а Сара бе отишла снощи с позволението на царя, както и други път, да гостува у баща си до завръщането му.

Третият им съюзник беше Рад. Лупу бе нарочно отложил отпътуването си досега и той щеше да извърши всичкото. Тая нощ ненадейно щеше да нападне с наетата си от по-рано шайка от десетина татари и кумани, смели и отчаяни яздоколници, готови на всякакви престъпления, Аароновата къща и като утрепят поставената стража от Александра, да влязат вътре и да грабнат Сара. За успеха на това дело беше предвидено и убийството на Аарона и сина му, ако станеше нужда.

За да се подкупят юначните нехранимайковци, Теодора бе дала много пари на Рад Лупу. Беше им обещана от влаха още по-голяма награда подир успеха.

Много усилия трябваха на мстителната и решителна Красимира, доде придума царицата да се съгласи на тоя план. Кротката Теодора се ужасяваше пред смелостта му и опасните му последствия за Рада, та и за себе си. Но Рад Лупу беше я уверил, че само той рискува главата си, че каквото и да стане, няма да изложи господарката си. Но той беше уверен в пълната сполука на предприятието. Един път Сара изведена из Търново, той щеше да я закара по околни пътища през пустите гори на сегашния Делиорман до Дунава и оттам да мине в приготвената лодка във Влашко. Там вече беше в безопасност, във владенията на Иван Бесараба. Там Рад Лупу щеше да се ожени за Сара.

Изчезнала един път Сара, и положението на Теодора се изменяваше. Разводът ставаше безцелен за Александра и Теодора запазва короната си. Ако въпреки това Александър настояваше за него, тя щеше поне да знае, че си е отмъстила. Тя виждаше отсега страданията му и нейните й се струваха леки.

Колкото за Красимира – друга беше работата. Само чувство за отмъщение против Сара движеше тая енергична жена. Подир оскърбителното пренебрегване на Александра тя се усещаше убита, страдаше ужасно. Тя сега го мразеше с всичката омраза на уязвеното си самолюбие. И в поривите на това чувство, в тъмнините на душата й се зараждаха планове за лично отмъстяване и на Александра, тя мечтаеше да го види свален от престола. И за тая цел щеше да си послужи с всички ухищрения и козни на изобретателния си ум, за да насърчи и събере тайните омрази на недоволните велможи; тя с готовност щеше да отдаде и красотата си, и тялото си на сластолюбивата жажда на младите от тях, да ги омагьоса с целувките си, да ги пороби със страстните си прегръдки.

Сега тя очакваше да тържествува над еврейката.

Влезе Рад Лупу.

Двете жени инстинктивно станаха.

Младият момък изразяваше за тях провидението, той беше израснал високо в очите им.

– Твое величество – каза той, – ти можеш да се положиш на моята преданост. Всичко е предвидено за победата.

– И моята признателност ще бъде безкрайна, Раде. Отсега ти обещавам санът протокелиот при татка ми. Той няма да откаже на молбата ми.

– Господарко, аз не мисля за награда, мисля само да ти услужа.

– Благодаря, благодаря. Но, моля те, гледайте без кръв...

– Ще се трудя да избягна тая необходимост.

– Отнеси се добре със Сара... Тя и така ще бъде страшно сътресена...

– Аз ще я пазя. Тя е бъдещата ми жена.

– Но това са последни работи! – каза нетърпеливо Красимира. – Кажи ми, уверен ли си в хората си? Готови ли са на всичко по твоя заповед?

– Аз вече ви казах – отговори Рад тихо.

– Ще се видим ли до довечера ? – попита Теодора.

– Не. Аз отивам при другарите си, които се крият в гората при Янтра, и само в мрак ще излезем из нея.

Теодора се замисли.

– Красимиро – каза тя, – аз не ща да затварям очи тая нощ.

– Нито аз – отговори Красимира.

– Боже, до съмване ще треперим в тежка неизвестност. Ние ще се мъчим от разни предположения.

Рад помисли.

– Вие ще се научите по-скоро за сполуката ни. Ще наредя още днес да се натрупат сухи храсти и сено на две места на оная скала на Гарванов връх. Когато видите два огъня там тая нощ, ще знаете, че Сара е изведена в планината...

– Ах, хубаво! – извика Красимира. – И моите очи ще бъдат все впити към тая скала.

– Ние ще минем наблизо. Тогава един от моите хора ще иде да запали огньовете.

Теодора трепна от безпокойство.

– Раде, утре потери ще тръгнат по дирите ви. Аз ще треперя пак.

– Не се безпокой, госпожо: това няма да стане. Аз съм предвидил и тоя случай. Един от нас ще остане долу на пътя, като се престори на хром просяк. Той ще заблуди потерята, ще й обади, че ни видял, че сме тръгнали на юг, към Стара планина, а ние ще бързаме към Дунава. После ще ни стигне.

– Умно! – извика Теодора доволна.

Рад се приготви да излазя.

– Какво ще ми заповядаш още?

– Поздрави баща ми, когато се явиш при него и му предадеш писмото ми.

– Благодаря, господарко. Едно само жаля, че се деля от тебе.

И той си изтри овлажнелите очи.

– Ах, мой добри Раде! Колко губя и аз! Ти ми служи вярно девет години.

Рад си извърна главата настрана и заотрива с ръкава си сълзите, що бликнаха сега обилно из очите му.

После каза:

– Аз ще вървя. Прощавай, светла и добра госпожо.

Той коленичи пред нея и й целуна полата.

Тя бе покъртена. Тя му стисна сърдечно ръката.

Той я целуна.

Теодора свали от врата си скъпоценна огърлица от корали.

– Вземи тоя дар от мене за спомен и в благодарност!

Рад отказваше.

– Вземи, подари я на Сара, ако щеш.

– Благодаря... – И той взе огърлицата.

И като се поклони ниско, до земята, излезе.

Красимира излезе веднага след него.

– Раде, чакай – каза тя. – Аз нямам при себе си драгоценни неща. Вземи в знак на благодарност това...

И тя го сграбчи и залепи една целувка на устните му.

Смутеният и почервенял Рад се отдръпна и тичешката изчезна надолу из стълбите.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]