Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Тая вечер, в същото онова време, когато Георги гледаше юдинското хоро на адамитите по поляната, в девствената гъста гора в северната клисура на Янтра, под клоните на големите дървета, мълчешком вървеше една дружина от десетина души, отивайки към столицата. Това беше малката смела шайка, образувана от Рад Лупу, с цел да грабне Сара. Месечината светеше през дърветата. Когато стигнаха до края на леса, отдето се видеха куполите и кулите на Трапезица, дружината спря и зашушна в сянката.

– Тая месечина ни бърка – каза Рад. – Да почакаме тука, додето я затулят облаците.

Действително, западната част на небето се покриваше с черни облаци, които идеха насам. Те бързо обхващаха повече и повече небосвода.

– Вие помните, всеки от вас, какво му съм наредил да прави? – прибави влахът.

– Знаем, болярино – отговориха всичките.

Една лъча осветли през клоните лицата им. Това бяха хора мургави, брадати, с големи овчи шапки и въоръжени с дълги ножове, втъкнати на пояса. Скоро луната се затули и глуха гръмотевица изехтя из застланото с облаци небе.

– Хайде! – извика Рад Лупу.

Шайката дебнешком излезе из гората, после залази по поляната на ръце и крака. С тоя ход на четвороноги пристигнаха недалеко от еврейската махала, която образуваше северната част на града. В дрезгавината на нощта Аароновата къща личеше по висотата си и по белите зидове. На прозорците нямаше светлина. При вратнята й двама човека се мяркаха неподвижни – царските оръженосци.

Внезапно пълзящите разбойници, по дадена заповед от Рад Лупу, се изправиха и фукнаха като стрели и безшумно към Аароновата къща. В един миг четворица души връхлетяха с ножовете си изненаданите оръжоносци и ги повалиха мъртви. Други хвърлиха въз високата стряха възловато въже с желязна кука и двама бързо се покатериха по тая мъчна стълба и се прехвърлиха отвъд. Скоро вратнята се отвори. Влязоха в двора. Там беше тихо. Всичко бе извършено по възможност безшумно. Рад Лупу каза ниско на двама души:

– Качете се по тая стълба и пазете горнята врата, но тихо.

Двамата нехранимайковци изпълниха заповедта му.

Други двама остаха при вратнята.

Рад Лупу с четворицата си другари се спря пред вратата, която водеше в стаите на долния кат, и потропа. Никой не отговори. Той потропа по-силно. Един сънен мъжки глас се обади и попита кой тропа.

– По царска заповед, отворете – извика влахът.

– Кой си? – попита гласът отвътре.

– Протоспатария Рад Лупу. Пратен съм от негово величество.

Аарон познаваше дворцовия сановник, той позна гласа му и отвори. Той се показа на прага, но веднага се сети и уплашено попита:

– Как влязохте тука?

Неуспял да издума това, той биде грубо сграбчен от разбойниците, хванат за гушата и повален на земята. Вързаха му устата с кърпа, а ръцете с въже за тялото. Той не издаде нито стон, примрял от страх. Рад бутна вратата и влезе в стаята. Там беше тъмно, но женски глас записка.

Разбойниците нахълтаха в стаята. Един от тях допипа някаква си жена, която ревеше отчаяно, като се бореше с нападателя си, който искаше да й завърже устата. Но тая борба трая само половина минута. Нещастната бе свалена долу и свързана яко за устата и ръцете.

– Тази е стара жена, майката – каза един разбойник в тъмнината.

– Търсете сега! – каза Лупу.

И всичките пипнешком затършуваха в мрака. Влязоха в съседната стая. Но никакво човешко тяло не набараха ръцете им. Тогава Рад Лупу ги поведе на втория кат. В тоя миг един човек се провря от прозореца и се хвърли на двора, па забяга към заднята му страна.

– Мойсей! Убийте го! – извика влахът.

Двамата души, що стояха при портата, го спогнаха и го съсякоха.

На вратата на горния кат се показа висока жена в нощни дрехи и изкряска уплашено, па се повърна назад, за да се скрие някъде. Спогнаха я и я уловиха.

– Таз трябва да е, болярино, млада е! – казаха разбойниците, като държаха здраво младата жена и й затуляха устата.

Рад Лупу я хвана за ръката и каза повелително:

– Ти трябва да мълчиш, ако ти е мил живота! Върви подир мене!

Жената извика:

– Олеле, майчице!

Но тя усети студенината на едно острило до гушата си и занемя от ужас.

Рад бързо я смъкна долу.

Дружината излезе на пътя, дето се чернееха двата топли още трупа на оръженосците.

– Върви подир мене! – каза Рад на оная, която водеше, като я дръпна и бързо поведе през поляната към гората.

Скоро всички се изгубиха в мрачината.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]