Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

А Теодора и Красимира бдяха в горницата, в която светеше само кандилцето. Нощната мрачина се разстилаше въз тишината на заспалия град. Светилата в него намаляваха всяка минута. Кулите и църквите на Трапезица открояваха своите тайнствени форми в нощния здрач. В някое прозорче там блещукаха мъжделиво кандила. Тия будни светлинки бяха сякаш души на погребаните там усопши царе и велможи, които бдяха над престолния град. Орлов връх, чер като нощ от горите си, запречваше небето от запад. Чер беше и долът на Янтра. Черни бяха и скалите над нея. Кучешки лаеве някъде още се обаждаха в зловещата тишина на природата. А Теодора и Красимира с разтупани сърца впиваха очи все в Гарванов връх, мрачен и безжизнен, забил горния си облик във вишинето.

И минутите им се виждаха безконечно дълги.

И двете жени не говореха нищо. Те само чувствуваха и се вълнуваха. Напрежението им бе мъчително. Теодора само забележи по едно време, че би умряла, ако това чакане се продължи цяла нощ.

– Победа! – извика внезапно Красимира.

Теодориното сърце се преметна в гърдите й. Тя погледна на Гарванов връх. Там светеха два огъня на мястото, дето бе показал Рад.

Теодора се прекръсти набожно и въздъхна с облекчение.

– Теодоро, ти запази короната и трона! – И Красимира я прегърна и целуна в челото.

– Може би не ги запазих, но се отървах от Сара.

– А аз си отмъстих на нея.

– Мила Красимиро, нашата радост е грешна радост. Ние се радваме за чуждо зло – каза с въздишка Теодора.

– Не е вярно, нашата радост е радост на целия народ. Търновският трон няма да бъде обезчестен от една нищожна еврейка.

– Това е вярно – прошушна Теодора.

Огньовете захванаха да гаснат.

– Така угасна и Сарината звезда – каза Красимира, като посочи към тях. – Но сега вече можем да спим спокойно. Лека нощ!

И Красимира отиде у себе си.

Тя сега беше силно възбудена, очите й светеха с пламъка на тигров поглед.

– Няма я, няма я! – думаше тя, като ходеше из стаята си.

И тържествуваща мисъл озари сега разруменялото й лице.

Смътна надежда й дойде, че може пак да си повърне благоразположението царево. Тя щеше пак да блести в двора и главите на велможите пак щяха да се прекланят пред нея.

Сластолюбивият Александър, лишен от Сара, щеше пак да потърси утеха в нейните страстни обятия. И блянове бурни и светли я вълнуваха. Тя не мислеше за Теодора, за новите й страдания. Тя сега щеше да тури на работа всичките си женски ухищрения, всичката демонска сила на обаянието си, за да победи.

А Теодора, изправена пред иконостаса, пред неугасимото кандилце, в това време се молеше. Тя благодареше провидението за милостта му. Тя молеше и за Рада, да го закрили господ от премеждия.

Влезе слугинята уплашена.

– Господарко, тая нощ са отвлекли разбойници Сара! – каза тя разтреперано.

– Ах! Истина? Кой ти каза?

– Одеве евреи дошли да бият на вратата на крепостта и да викат стражата. Те обадили. Разбойниците нападнали Аароновата къща, убили двата войника, що пазели пред портата, и един евреин, и избягали със Сара.

– Кръв, кръв се проляла! – извика потресена Теодора, като се хвана за главата. – Кой евреин са убили? Аарона? Сина му?

– Не, син му избягал. А Аарона и Аароновица намерили с вързани уста и примрели от страх. И досега не могли да ги свестят... И Сара нямало вече в къщата! Сара отвлекли! Сега каква ще бъде яростта на царя!

– Върви си – каза сърдито царицата.

Когато слугинята излезе, тя зачини ниски метани пред иконостаса.

– Господи, прости ме, аз съм причината да се убият хора. Господи, помилуй моята грешна душа – шепнеше тя с просълзени очи.

Заспалият град се разбуждаше от нощната тревога, дигната от врявата на евреите. Чуваше се тропот на коне из улицата и човешки викове.

– Потерята е това... боже, закрили го! – прошушна Теодора.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]