напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXIV.


Седнали на един диван, покрит с меча кожа, Александър и Сара се разговаряха тихо. На двора под тях гърмеше смесеният шум на свирците и играещите.

Облаци бяха покрили небето и луната се беше изгубила. Но кръгозорът на изток бе осветлен от някаква необикновена зaра. Сякаш слънцето щеше да излезе над горите посред нощ. Зaрата хвърляше отблясъка си и върху прозореца. Но Александър и еврейката не забележваха нищо, углъбени в разговор.

– Не се грижи, гълъбице – казваше й Александър, като й гладеше любовно косата, спусната на две плетеници отзад, – моята дума е дума, а моята любов е вечна и по-силна от тия планини.

– Но ти каза, че може да има война? – прошушна безпокойно Сара.

– Но може и да няма. Вярвам, че слуховете са преувеличени... Тия диви турци са повече опасни за гърците, отколкото за мене.

– Но ако трябва да тръгнеш на война? – повтори еврейката.

– Това ще бъде за мене голяма скръб, защото ще бъда принуден да се разделя временно от тебе... от моята прекрасна Сара. Но надявам се скоро да свърша и ще хвръкна пак при теб. Бог милостив ще ни помогне.

Сара го прегърна, па си опря нежно главата на бузата му и на меката му сребриста, цепната брада.

– Чини ми се, че ти като си далек от мен – казваше Сара, – аз много ще страдам... Александре, аз се боя.

– От какво?

– От нашите, от вашите... Едните ме мразят, другите ме гледат неприятелски. Само ти ме обичаш.

И тя обхвана с бялата си ръка врата му.

– Няма какво да се боиш, Саро, ти си под моята закрила. Тежко ономува, който се опита да те обиди.

Тя се галеше като котка и продума нерешително боязливо с мелодичния си глас:

– Не бива ли инак?

– Как?

– Да дойда с тебе?

– Ох, как би желал, Саро! Но сега не може.

– Защо?

– Царете водят в походите си, когато изглеждат да са дълги, само съпругите си. Аз не искам моята Сара да я изложа да мине в очите на войводите ми и войската ми като проста любовница, доведена за развлечение.

„Като Красимира...“ – помисли си Сара.

– В стана или в Царевец – ти трябва да се радваш на почестите, които се дължат на законната жена на Иван-Александра, на величието на българската царица.

– Царица или робиня – аз съм твоя. Аз те обичам не за величието, ти знаеш...

– И ти ще го имаш, защото го заслужаваш, за твоята царствена хубост.

Той се замисли.

Навън небето светеше от пожар. На двора се чуеше шумът от играта. Играеха куманките.

– Слушай, трябва – каза той решително – ти на всеки случай да приемеш светото кръщение по-скоро. Това би ти облекчило положението между българите.

– Аз ти казах, че съм готова.

– Готова и със сърцето?

– И със сърцето, и с душата! Аз обичам вашия Христос.

– Защо?

– Защото тебе обичам. Обичам и църквите ви.

– Искрено?

– Да, защото в тях се моли моят цар. Ние ще ходим на поклонение по манастирите с тебе, нали? – И тя го гледаше нежно с дълбоките си очи.

– Добре. Светото тайнство ще се извърши преди тръгването ми на война, ако има война, тържествено, в мое присъствие. След завръщането ми от Тракия ще стане и бракосъчетанието ни. А ако няма война..

– Няма да има! Аз предчувствувам! – извика тя.

– Дай боже да не е нужна! Бракът ни ще стане по-скоро. Преди Димитровден.

– Ох, царю! Колко си благороден! – извика възхитена девойката.

После си прилепи устните до ухото му и пошепна дяволито галено:

– И аз ще бъда истинска твоя женичка?

– Моя женичка и мой ангел-утешител.

– И ти няма да гледаш друга? – шепнеше тя.

– Ох, боже! – И Александър махна с ръка в знак на протест.

– Ти ще махнеш оная оттам?

– Коя?

– Красимира...

Александър се намръщи.

– Не ми споменувай за тая... Аз само тебе любя и само тебе ще любя.

– А аз любя в тебе първия и последния мъж!

Тя му хвана ръцете нежно.

– А Теодора?

– Тя ще отиде в манастир.

– В кой?

– Тя желае в „Света Богородица Темнишка“.

Сара се навъси.

– Ох, по-далеко я прати тая жена! Страх ме е от нея. Повърни я при баща й във Влашко.

Жестоката в егоизма си еврейка, в противоположност на благата Теодора, усещаше, че расте омразата й против царицата, колкото повече приближаваше денят на пълното й тържество над нея.

Но Александър не й отговори на тия думи.

– Дете, ти си уморено... Спи ли ти се? – попита я той нежно.

На изток небето светеше цяло с огнен светлик.

Това бе пожарът, който от Добрев дол бе се разпространил и по другите гори.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух