Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Александър се завърна в Търново след три дена.

Още в горския дворец кастрофилак Евстратий му доложи за станалото в Аароновата къща и че Ревека била повърната още сутринта от разбойниците, когато я познали.

С прозорливия си ум Александър веднага бе разбрал, че тоя опит на влаха за грабване на Сара е бил план на Теодора, която имаше най-главна корист от изчезването Сарино.

Но това произшествие обърна вниманието на цяло Търново върху царевите отношения с еврейката. Ропотът между болярите растеше. Владислав развиваше огнена деятелност, за да усили негодуванието. Висшето духовенство открито осъждаше царя. Пръскаше се даже слух, че патриархът бил решил да го отлъчи от църквата, ако той осъществи намерението си. Александър се чувствуваше утеснен. Но нищо не разколеба желязната му воля. Когато Евстратий му предаде слуха за заканата на патриарха, той му избъбра сърдито:

– Нека се опита. Скалата, от която хвръкна някога Йоаким, още стои на мястото си.

Но това положение ставаше нетърпимо.

– Аз не мога повече да гледам бъдещата си съпруга слугиня! – каза той и реши да ускори работата.

Той заповяда да се свика в петък болярски събор от всичките велики боляри в Търново, и дворцови, и извъндворцови, за да му обяви тържествено решението си, решил да иде докрай и да сломи всяко съпротивление.

Сина си Ивана-Асеня, престолонаследникът, който също се мръщеше, понеже дълбоко негодуваше от бащиното си поведение към майка му, той изпрати, под предлог на важни държавни нужди, във Видин, за да се не намери в Търново при настъпващите тежки за синовното му сърце събития... Но имаше още едно затруднение за него: трябваше да се отстрани от двореца Теодора още сега, преди бракосъчетанието със Сара. Съгласила се по-рано да напусне Царевец, тя сега, подучена от Красимира, упорствуваше, тя бе заявила, че ще отстъпи само на силата.

Грубото й завличане в манастир би усилило негодуванието в Търново, понеже сега Теодора намираше общо съчувствие, като невинна жертва на Александровата жестокост. Една нова жестокост би дала ново оръжие в ръцете на недоволните и повредила още повече на Александра.

А Владислав и привържениците му работеха. Те тайно въоръжаваха всичките незадоволства, всичките омрази против Александра. Старите Белаурови привърженици бяха минали към Владислава. Бунтът бе нагласен да избухне подир брака Александров със Сара, когато раздражението щеше да дойде до апогеята си и щеше да усамоти Александра. Видинските боляри трябваше да поведат опълчението си към столицата, дето воевода Слав щеше да тласне един отред въз Царевец.

В едно нощно събрание у Владиславови стана дума за народа, който продължаваше да остая безучастен към събитията в двореца.

– И не трябва да смятаме на народа. Това е сган безчувствена. Толкоз по-добре. Той ще приеме и тоя преврат тъй кротко, както е приемал и другите. Възмути ли се той, когато му наложиха сърбите Шишмана? Той играеше хоро на Марно поле. Възмути ли се и когато го изпъди Александър? Той изпразняше бъчвите с вино, що Александър му натъркаля там. Ще му натъркаляме пак бъчви – каза Владислав.

А додето Александър се мъчеше с въпроса за Теодора, една случка му дойде на помощ. Нещастният Рад Лупу биде хванат някъде от потерята, издаден от някой вероломен другар. Той бе хвърлен в затвора на една от кулите на Царевец. Александър прибърза да изтръгне от влаха признание, че той бил Теодорино оръдие.

Въоръжен с това доказателство за нейната виновност, той щеше да сломи съпротивлението й, като я заплаши със строгостта на закона, безмилостен за убийците на царски хора, и в същото време да й отнеме обаянието на невинна и безропотна мъченица.

Още вечерта той посети Рад Лупу в тъмницата му и лично произведе изследването.

Твърдият влах се признаваше за виновен, но енергически отказваше всякакво участие на царицата. Тя не била знаяла нищо... Тя била невинна.

– Защо искаше да отвлечеш тогава Сара? – попита го Александър.

– Аз я любех.

Александър се намръщи.

– И накъде щеше да я водиш?

– За Влашко. Там щях да я покръстя и се венчея с нея.

– Насила?

– Влюбеният не търси средствата. Аз бях готов и главата си да изгубя.

– Както я и изгуби – забележи Александър студено.

Той гледа няколко време влаха в очите.

– И ти знаеше добре какво е за мен Сара?

И той го устрели с гневен поглед.

– Знаех – каза глухо Рад Лупу.

– И ти се осмели?

– Като я грабвах, аз правех на царя услуга: той нямаше да има нужда вече да прави насилие над добрата ми господарка, Теодора, нито да срами трона си с една проста еврейка.

– Мълчи! – извика Александър гневно. – Ти ще бъдеш утре обесен.

Влахът нищо не отговори.

– Слушай, ще кажеш ли истината? – каза Александър с гняв в очите.

– Аз я казах.

– Тия приказници за някаква любов ги разправяй на гламавите. Тебе Теодора те прати да извлечеш Сара.

– Царицата нищо не знаеше.

– Лъжеш! Изповядай, че Теодора скрои тоя план. Обещавам ти живота и свободата, ако си кажеш истината.

Но Рад Лупу упорствуваше да взема върху себе си всичката отговорност.

– Добро. Тая нощ джелатите с мъка ще изкарат из устата ти истината, която с добром не можах да получа.

И Александър излезе.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]