напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXVI.


Посред нощ дойде кастрофилакът да го изпитва. Но нищо по-ново не можа да изкопчае от него. Александър обаче не прати джелати. Той се задоволи да го предаде сутринта на съд. Но и пред съда Рад Лупу упорствуваше в първото твърдение. Тогава бе осъден на смърт чрез хвърляне от скалата. Изкараха го във вериги и го заведоха до крепостната стена срещу Трапезица. Тая стена, останките на която и днес стоят, се издигаше на това място един метър само над скалата, въз която стоеше. И нямаше нужда да бъде по-висока, защото под нея се спущаше отвесно канара в страшна пропаст. По тая скалиста стена не беше им възможно никаква жива твар да се изкатери или изпъпле горе: оттук Царевец беше непристъпен. Долу, в подножието на скалата, се виждаха големи остри балвани, а под тях Янтра глухо шумеше. Само като надзърнеше човек оттам в дълбоката пропаст, космите на главата му щръкваха. Тая ниска стена играеше зловеща роля в живота на тогавашното Търново. От нея се хвърляха в пропастта осъдените на смърт държавни престъпници Някога ги хвърляха от друга една скала, която стърчеше извън североизточната порта на оградата; оттам Светослав бе заповядал да хвърлят патриарха Йоаким III, обвинен в предателство към отечеството. Но от времето на цар Михаила лобното място бе преместено тука, за да може целият град да види зрелището, за страх и пример. Това наказание беше едно от най-страшните, самата мисъл за него парализуваше всички душевни сили на осъдените. Най-твърдият от тях се обладаваше от непобедимо малодушие при страховитата мисъл за тоя летеж на тялото му из празното пространство.

Двама евреи джелати чакаха там.

Отсреща, в полите на Трапезица, народът се трупаше на брега на Янтра, любопитен да присъствува на рядкото и страшно зрелище. Покрита беше и стръмната урва под стените на Трапезица. На върха им между зъбците се чернееха други хора. Между тях се виждаха даже и калугери. Чернееха се хора и на кулите им, както и на кулите на Царевец.

Рад Лупу разбра съдбата, която го очакваше. Лицето му беше бяло като стена. Ако издадеше царицата, участта му можеше да се смекчи: той имаше тържественото обещание на царя. Но верният и честният момък нито допущаше такава мисъл в ума си. Той щеше да умре. Но, боже, каква смърт! И как се бавеха минутите!

А изпълнението на наказанието се бавеше. Стражата имаше заповед да чака, доде мине царят, който щеше да слазя в града. Той искаше да говори нещо на осъдения, преди да бъде хвърлен от лобната стена.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух