напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXVII.


Теодора беше в отчаяние, тя беше като луда от скръб за страшната съдба на Рад Лупу, който отиваше с такава твърдост към смъртта – за нея. И тя, господарката му, българската царица, беше безсилна да му помогне.

Тя плачеше в горницата си, гледаше от прозореца събрания народ под Трапезица, удряше се по главата.

– Не, не бива да умре! – извика тя. – Аз сама ще се призная. Той е невинен.

Тя извика чрез една слугиня протокелиота Драгана.

– Протокелиоте, кажи на царя, че моля да ме приеме веднага – каза тя.

– Отивам, твое величество.

Теодора пак остана сама. По лицето й се четеше болезнена решителност. Непривичен, трескав огън светеше в очите й.

След малко вместо Драгана влезе Александър.

– Аз ти дойдох на крака. Какво има да ми кажеш? – каза той сухо.

Тя падна на колене.

– Помилвай го, помилвай го, Александре – плачеше тя.

– Аз мислех, че ще ми говориш за себе си – каза Александър нетърпеливо.

– Помилвай бедния момък! Аз съм готова сега да изпълня волята ти, аз отивам в манастирската килия; но Рад Лупу нека остане жив.

– Ти ще идеш в манастира, защото аз това искам – каза Александър натъртено, – а Рад Лупу ще иде на смърт, защото законът иска това.

– Но той е невинен.

– Той е злодеец!

– Александре, ти ще погубиш невинен служит твой!

– Невинен? А кой е виновния в опита за грабването на Сара, в убийството на войниците и на зетя й.

– Аз – каза Теодора, като стана.

– Ти?

– Всичко той направи по моя заповед, по моя молба. Аз му дадох и парите, за да наеме хората. Погуби ме, но прости го. Видиш, той е невинен. Обещай ми, обещай ми, Александре! – И тя поиска да му целуне ръцете.

Александър се отдръпна навъсен.

– Ти лъжеш! Ти набеждаш себе си само да го спасиш.

– Не, аз го накарах, аз му и подарих за награда една моя огърлица... Виж, аз я нямам на врата си.

– А, вярно?

Той я гледа няколко време злобно.

– Подир това ти нито една минута не можеш останеш в палата ми!

Той отвори вратата и повика протокелиота Драгана.

– Кажи веднага да докарат колесницата. Нейно величество ще иде на „Света Богородица“. Ти ще я придружиш заедно с кастрофилака.

Драган излезе.

– Отивам, отивам! Но обещай ми помилването на Лупу!

Александър мислеше.

– Добре. Когато ми обадят, че си в манастира, Рад Лупу ще бъде помилван.

– Дай ми твоята царска дума.

– Давам я.

– Благодаря, великодушни царю!

И Теодора му грабна десницата и я целуна.

Царят излезе. На двора го чакаше черния му жребец, телохранители и оръженосци, които щяха да го придружават из града. Той влезе в стаята си. Там го чакаше Евстратий.

– Кастрофилаке, Теодора се призна сама.

– Призна се? – извика радостно Евстратий. – И как мисли да постъпи твое величество с нея?

– Тя склони веднага да тръгне за манастира. Това е доволно за мене.

– Но тя е станала причина да се убият два човека.

– Трима! – поправи го Александър.

– Третият е евреин, царю...

– Нареди да се пръсне известието из града за Теодориното грозно престъпление... Нека видят каква светица е тя...

– Слушам.

– Ти ще я придружиш до манастира.

– А Рад Лупу? – попита Евстратий.

– Ще го простя. Обещах й това.

– Царю! Това е неблагоразумно! Такъв смел и вероломен човек е опасен на свобода. Който веднаж е изневерил царя си, ще изневери и втори път.

Александър помисли.

– Имаш право. Ти ще го отпратиш във Влашко.

– За Красимира не пита ли царицата? – попита Евстратий, като се потърка по челото.

– Нямаше нужда. Аз съм уверен, че Красимира е била учителката й и за покушението против Сара, и за съпротивлението й после. Тая жена е демон и в любовта, и в омразата. Ще наредиш и тя днес да бъде отстранена от Царевец. Няма причина да остая там... Нека иде в къщата си. Сега иди придружи Теодора до манастира.

След няколко време Александър видя от прозореца си, че на двора издруска колесница със спуснати завеси на прозорците. Тя откарваше Теодора с двамата велможи.

– Прекрасно! – каза той със светнало лице.

След малко и той напусна двора на черния си жребец и се спусна по посока на крепостта.

Скоро се спря при Лобната стена, дето стоеше Рад Лупу. Като даде знак да се отстранят присъствуващите, той приближи до Лупу и му каза:

– Лупу, твоята безумна упоритост те докара до тая стена. Но жалостта на царицата те спасява. Царицата изповяда онова, което ти криеше, за да измоли живота ти.

– Не, царю, тя е невинна.

– Мълчи, аз не те питам за нея вече. Тя призна, че ти е подарила и огърлицата си.

Лупу побледня.

– Сега те питам, истина ли е всичкото друго, което ме уверяваше?

– Истина.

– Разбираш ли ме добре? Питам те, истина ли ти имаше намерение да отведеш Сара във Влашко?

– Да.

– И с каква цел я водеше тъй далеко?

– Аз ти казах: да я покръстя.

– И после?

– Щях да се венчея с нея.

– Защо?

Александровият глас трепереше.

– Защото я обичах.

Облак мина по Александровото чело.

– Помисли: вярно ли казваш? Аз знам, че лъжеш... Ти трябва да лъжеш! Кажи, че лъжеш.

– Заклевам се в честния кръст господен, царю: аз имах честно намерение да се оженя за нея, защото я обичах...

Александър позеленя. Той се обърна към джелатите и каза сухо:

– Хвърлете го.

Па дупна коня си и тръгна назад с телохранителите и оръженосците си.

Една минута след това народът под Трапезица видя в ужас как полетя из въздуха едно човешко тяло и се плесна с шум в балваните, с които бе наострено подножието на страшната скала.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух