Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Александър видя сътресението, което произлезе в събрания под Трапезица и над Трапезица народ, но не се извърна назад и продължи пътя си към северната врата.

Той беше още яростен от думите на Рад Лупу, който се бе осмелил да мисли да вземе за жена Сара и да му каже в лицето, че я люби! Тия думи бяха прорязали като с нож сърцето му. Те и погубиха нещастния момък.

Александър мина под северната порта, сподирен от телохранители и оръженосци, и се спусна към Великата лавра, за да се помоли в черквата „Св. 40 мъченици“. Той беше разтревожен, не чувствуваше спокойна душата си подир одевешната жестокост. В молитвата той щеше да търси облекчение. Клепалата биеха за вечерня. Той влезе в Иван-Асеновия храм и слуша службата с дълбоко благоговение на трона си. Една слънчева лъча през прозореца удряше въз климналата му побеляла глава и позлатяваше въз един от мраморните стълпове част от Омуртаговия надпис. По начумереното му допреди малко лице сега засветя душевна ясност.

Като излезе из черква, той се отби при игумена на Великата лавра. Там се обърна към един калугер от Зографския манастир, гост сега в лаврата.

– Отче Зосиме, обещах в църквата да надаря светата ви обител още с три села при Тунджа, с горите, пишите и париците им. Нужният хрисовул ще се приготви и занесе от тебе.

– Бог да те благослови за твоите щедрости, превелики царю – каза калугерът, като се поклони.

Александър се обърна към игумена:

Отче, занапред се удвоява съботашната милостиня на сиромасите, вдовиците и сираците.

– И техните моления за тебе ще стигат до небесата, самодържавний царю – каза игуменът.

Когато излезе пак, в улицата се трупаше народ да го види. Всички свалиха почтително шапки и наведоха чела. Той спря коня си и приказва с някои граждани. Добър психолог, колкото и отличен дипломат, Александър правеше често тия разходки из народа, добродушен и прост в обноските си към него, колкото надменен пред болярите в Царевец. И народът го обичаше. Обичаше го още и за обаянието, което окръжаваше името му у съседните народи. Търновци бяха виждали няколко пъти посланиците на Душана, на Иванка Бесараба, на императрицата Ана, на Кантакузина да се качват по стръмнината на Царевец, носейки от господарите си писма със скъпи дарове, и после – как се той разхождаше на кон с тях из града, облечен във великолепни дрехи, сподирян от сонм боляри и по-хубав от всичките. При всичката бедност и тъмнина, в които плуеше, народът ламтеше за зрелището на царските шествия, а Александър с гордата си осанка и блясък лъстеше народната му гордост. Бабички идваха и целуваха полата на златотъканата му дреха. Жените го гледаха с любов и удивление. Някои майки поднасяха му децата си, за да му целуват ръка. Колкото за порочната му слабост към жените и дворцовите съблазни, това малко интересуваше търновци в едно време на общ нравствен упадък и религиозно помрачение. Съблазните на прежните царувания бяха оставили традиции и новите повече не учудваха.

Сега едно нещо само занимаваше умовете: мълвата за турските опустошения в Тракия, донесена от бежанци. На едно място даже един белобрад старец му извика:

– Цар Александре, води ни против турците!

– Ще отидем с божия воля, старче, и с помощта на св. 40 мъченици ще ги накажем – отговори царят.

После бавно завъзлазя към северната врата, послодван от телохранителите си и оръженосците си, на които последните слънчови зари позлатяваха шлемовете.

– Хей, дядо Бранко – казваше един дрипаво облечен отрок на стареца, който бе говорил на Александра, – ти ще идеш ли да се биеш с турците? Какви са тия турци?

– Агарянци, синко, врагове божи – отговори старецът.

– Че защо ще се бием с тях? – обади се друг гражданин, също от долно съсловие.

– Казах ти: врагове божи, безверници. Всичко плячкосват. Християнският свят не жалят. Ако дойдат при нас, на огън ще станат нашите църкви и къщи, и палати.

– И църквите, и къщите, и палатите са на болярите. Нека те идат да ги прогонят – каза трети отрок.

Около беседващите се събра тълпа. Тя излезе из една ближна къща.

– Тъй, нека болярите се разправят с тях. Ние какво имаме да губим? – извика един сух и висок човек, който държеше в ръка едно дълго стъкленце със зеленикава водност в него.

– Ти от Теодорита ли идеш? – каза му навъсено Бранко. – Тоя проклет еретик не ви учи на добро! Той ви дава лекове за тялото, а отрова за душите.

– Не се сърди, старче – той казва право...

– И ти си богомил?

– Че какво? – озъби се първият.

– Вие нямате отечество – извика му Бранко, – както нямате и вяра! От вас царството ще пропадне.

– Като пропадне – друго царство ще бъде.

– Агарянско?

– Макар.

– Че какво ни е нам до царството? Ние сме сиромаси хора.

– Който и да стане господар, ще му се кланяме, ще му работим, както се кланяме и работим на сегашнити си господари – допълни друг.

– Вие сте богомили, еретици! – извика гневно стирецът и ги напусна.

Богомилите го изпратиха със смехове.

Слънцето заседна зад Орлов връх. Последните му лъчи въз върховете на кулите угаснаха.

Улицата бавно опустяваше. Долът на Янтра притъмняваше и къщите се сливаха в дрезгавината.

Отнякъде се чуваше песента:

По прозорците на някои къщи светнаха светила. Мрачният облик на Трапезица чернееше в гъстеещия мрак над града. Дневният живот замираше. Песента заглъхваше нататък из тъмните улици.

Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]