напред назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXX.


Александър влезе в срещната стая. Там беше кастрофилак Евстратий. Зад него се трупаха безмълвно двайсет и пет войника в пълно въоръжение.

– Какво ще заповяда твое величество? – попита Евстратий.

– Отпрати войниците, няма нужда от тях.

– Болярският съвет склони ли? – извика радостен кастрофилакът, когато войниците по знака му излязоха.

– Бог просвети ума на моите боляри: инак щях да се видя принуден да им докажа, че Иван-Александър не е калугер, а български цар. Но, слава богу, че се свърши благополучно и моите първи велможи тая нощ ще спят при жените си, а не в тъмниците на кулите в Царевец.

После Александър понижи гласа си:

– Разбра ли повече нещо за Владислава?

– Нашите подозрения се потвърдиха – каза кастрофилакът, – заговорът бил сериозен.

И те останаха да си шушнат късно...

 

Владислав очакваше с трескаво нетърпение да чуе какво е станало в Царевец.

Когато дойде един от едномислениците му и обади неожиданата развезка, Владислав позеленя.

– Проклятие! – извика той.

Всичкият им план се разваляше.

Сред тревожния им разговор, който последва, слугата дойде и обади Владиславу, че протокелиот Драган е дошъл от страната на царя и иска да го види.

– Сам ли е? – извика старецът стреснат.

– Сам.

– Нека влезе в гостната стая – каза Владислав побледнял.

Слугата излезе.

– Що значи това? – попита гостът му. – Да няма издайство?

– Да беше то, би ни пратил кастрофилака с войници... Но сега ще узная – каза Владислав и мина при протокелиота.

– Негово величество моли великия и славния болярин Владислава да заповяда в двореца – каза Драган тържествено.

– Яви на моя велик господар, че заповедта му веднага ще бъде изпълнена.

Александър прие Владислава с благоволителна усмивка.

– Владиславе, желаех да ти обадя, че Шишман е напуснал вече Цариград и тръгнал за Неапол – каза той.

И Александър му показа едно саморъчно писмо от Кантакузина, донесено от Тихомира. В това писмо императорът бързаше да го зарадва с известието, че е изпъдил Шишмана от Цариград, за да докаже Александру дружбата си.

– Велики господарю, аз не разбирам защо... какво се касае това до мене... – избъбра уплашен Владислав.

– Казах ти това, за да се убедиш, че заговорът ви вече няма цел.

– Царю!

– Аз всичко зная и всичко забравям, Владиславе, дай ръка за братска дружба занапред. Да забравим всичко минало, отдавнашно и вчерашно. Твоята мъдрост ми е потребна повече, отколкото моето отмъщение. Назначавам те втори логотет в двореца.

– Царю милостиви!

– Прегърни ме!

Владислав падна пред краката му.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван-Александър][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух