напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Последният му ден


(Видение)

 

 

Това беше преди хилядо години, тъкмо на 2 май.

Слънцето и тогава пак тъй лъчезарно грееше от синьото небе над хубавата българска земя; ветрецът пак тъй нежно шъпнеше в зелените гори, славеите пееха в клоните на дърветата, клепалата на манастирите ехтяха в планинските самотии, оралата на орачите теглеха черни бразди по полетата й.

В един старопланински манастир, във вечното мълчание на двора му него ден царуваше тревога.

Братията с угрижени лица, с безпокойни погледи се щураха по тревясалите плочи, влазяха бързо в една килия и излазяха из нея с още по-угрижено лице и наскърбени очи.

Защото в тая килия сега бе на смъртното легло едни стар седемдесет и пет годишен инок.

Той лежеше на просто сламено легло.

Дневният светлик, като минуваше през запреченото с железни пръчки прозорче, осветляваше бледно, изпито лице с дълга бяла брада, която покриваше голяма част от гърдите на стареца, облечен в бедно монашеско расо.

Смъртта туряше вече печата си на лицето на пътника към другия свят. То имаше изражение неземно, нечовешко и нищо вече от тревогите на тоя мир не се отразяваше по спокойното му и високо чело.

Само дълбоко хлътналите му очи светеха и живееха. Пламъкът на живота, почти напуснал това изнурено тяло, сякаш се бе събрал и сгъстил с всичката си яркост в очите. И техният поглед, дълбок и властен, поглед на умиращ орел, пробиваше голата стена, летеше в пространствата над безкрайния предел, над всичко, що се простираше между Охридското езеро и Унгарската равнина.

Тоя смъртник беше цар Борис.

Очите светеха и очакваха.

– Иде ли? – пошушнаха безкръвните устни. Присъствуващите братия отговориха:

– Наближава.

Погледът на умиращия цар блесна.

– Много се бави, а смъртта бърза... – избъбра Борис. – Искам да го видя.

Малко време мина и в манастирския двор голяма шетня се чу. Клепалата забиха; конски подкови зазвънтяха по плочите, зачаткаха саби.

Влезе бързо един величествен, в разцвета на мъжествена сила и красота човек, със златен шлем на глава, облечен в багреница, и падна на колене пред леглото на умиращия, целувайки и покривайки със сълзи костеливата му ръка.

– Тате! – пошъпна порфироносният мъж.

– Симеоне! – пошъпна инокът.

И като стисна със студените си костеливи ръце неговите силни, топли и юнашки ръце, продума:

– Великий сине, напущам тоя свят и земята, която обичах, и народа, за който милеех. Следвай мъжествено завета ми, следвай все тъй славно из мъчния път, който аз напуснах поради безсилието на старите години; сей правда в царството, сей светлина; да царува под твоята сянка правдата божия и истината на Христовото слово. Люби я тая земя, както аз я любих, и нека сред славата на твоето победоносно оръжие цъфти в нея мир и щастие и добродетели, и нека възвеличиш до небесата името си, и нека вековете го помнят с почит и поколенията да го произнасят с гордост. Да озари бог твоята мисъл и да укрепи твоята десница за слава и радост на народа ми.

И като рече тия думи, великият старец благослови пак сина си и предаде богу дух.

И Симеон раздра царската си багреница и обля о горещи сълзи изстиналата ръка.

Навън клепалата забиха тържествено и скръбно. Плач и ридания се чуха на двора. В килията беше тихо. Симеон, коленичил пред смъртното легло, облян със сълзи, се молеше.

Навън клепалата биеха скръбно и тържествено...

 

София, 14 април 1907 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух