напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Когато Одрин беше наш


(Пресни спомени за едно незабравимо поклонение)

 

 

Подир големите катастрофи, които сполетяват народите, нерядко настават за тия народи дни на малодушие, дни на ярости и на самоизтребление, на изгубване всяко чувство на самоуважение и на справедливост към себе си.

Ние ги преживяваме днес.

Я се вслушайте в тоя стихиен вихър на възкипелите страсти, в тоя избух на омразите и на всичките долни инстинкти, които позорят човешката природа! Ние дишаме в тифозна атмосфера, която отравя живота и задушва в дълбините на душите всяко добро и светло чувство, храним се със злъч, въздухът на българското небе е напоен със смъртните миазми на низостта и безумието. Отрекохме си всичките добродетели и достойнства, светлото охулихме, потърсихме и намерихме в прекрасното грозота и забравихме, че сме синове на великия оня народ, който лани по това време беше обсипван от цял свят с похвали за непознати в историята доблести, когото удивеното човечество славеше и сочеше пример за себе си!

Но защо се задълбавам в тия тежки за мене, като българин, усещания? По-добре да се повърна в друга, ясна област, в спомените за ония дивни дни, когато България беше хубава и благородна и всички се чувствувахме порасли до небето заедно с нея...

 

*

 

Лани на 22 март, девет дена след падането на Одрин, аз пътувах за там със специалния влак, отпуснат на народните представители, за да посетят току-що завоеваната първа столица на турската империя.

Радостно, пълно с високи вълнения на душата беше това пътуване.

През нощта се сепнах във вагона си при едно спиране на влака и погледнах из прозореца. Видях слабо осветлена станция и прочетох на зида й надпис: „Любимец“.

– Значи, минуваме границата – казах аз на също събудилите се другари.

– Не, границата е още далеко, тя е при Чаталджа – отговори ми един.

По здрач влакът пак спря. В дрезгавината на изток се мержелеят някакви високи ридове, по тях се чернеят пояси от окопи. Едно знаме се вее на темето на най-високия рид.

–Вижте „Капитан Андреевия връх“! – каза един войник, зъзнещ от утринния студ в скъсаната си шинела.

Войската беше вече обезсмъртила героя, като нарекла с името му тепето, първо превзето с ура и дето падна храбрият капитан.

Беше ден вече, когато спряхме пред Одрин. Джамията „Султан Селим“ възвишаваше своя висок свод и четири източени минарета в синьото небе. На едно от тях се развяваше знаме: разбрах, че е българското.

Шукри паша беше хвърлил на въздуха моста над Марица, та трябваше да влезем в града по наскоро построения понтонен мост. Продължихме с кола сред гъмжило от обози, коне, войници.

Минахме и моста над Тунджа. Отляво, на един остров, мравуняк турски войници, пленници, седят край пушливи огньове или лежат, или се щурат насам-нататък. Те се бяха покорили на участта си, нещастни, победени, очакващи само едно нещо: хляб. И хляб им се даваше – хлябът, донесен за нашите войници, защото Шукри паша беше запалил всичките складове със съестни припаси в минутата, когато се предаваше, не мислейки, че пленените негови шейсет хиляди войници трябваше да ядат. Една престъпна и ненужна вандалщина!

Ето ни в Одрин.

Войски, викове, трясък от колелета по калдъръма на улиците, тълпи пленници, офицери на коне, шум.

По всички къщи, по всички дюкяни български трицветни знамена.

Никакви следи от разорение.

Никакво изражение на уплаха по лицата на жителите.

Помислих си какво би било в един град, превзет от турците с пристъп!

Пред конака на кметството посрещнати сме радушно от одринския губернатор генерал Вазов, ръководителят на щурма на 13 март. Поздравления, здрависвания, ликувания!

Отиваме и в квартирата на генерал Иванова, командуващия II армия, да поздравим и него. Генералът свети от възторг. По неговото добро, мъжествено лице се четат хубавите вълнения, които изпълнят и нашите души. Но ние бързаме да видим „Султан Селим“, едничката забележителност на Одрин, едничката му красота и слава, защото почти всички остали сгради в него са вехтории. Одрин има изглед на грохнал старец, одърпан, беден, оттласквателен – турски град.

Описвана е много тая джамия, чудо на зодческото изкуство, та да не повтарям. Едничкото ново нещо в нея беше околчеста дупка в кубето, отдето е минала една наша граната.

Губернаторът ни дава обед. Обед весел. Трапеза благословена, събрала представители на тържествуваща България от всичките й краища. Сътрапезници ни са и десетина турски депутати, дошли от София; поканени са и турци големци от Одрин, и самият бивши кмет, Фуад бей. И тука великодушната природа на българина. Чуждо е нам паметозлобието и отмъсти телността.

Времето до вечерта използвахме в разходки из града. Животът му беше си добил обикновения делничен вид. Всеки си гледаше работата, като че никаква промяна не е станала; турското население бе се свикнало да гледа великодушните си завоеватели. Само български знамена на всяка сграда придават празничен вид на града. Под сводовете на безистена обикновеното гъмжило от разните народности на града: турци, българи, гърци, арменци, евреи.

Много европейски кореспонденти из улиците. Срещаме и г. Нодо, отличният български приятел.

Посетихме валийския конак. Той е огромно, старо здание с широки завехтели стаи. В една стая там е дадено гостоприемство на самия валия, кротък, добродушен човек, с когото побеседвахме. Той е искрено очарован от добрите обноски на българските власти към него и сънародниците му. Оплаква се сам от гърците, които ограбвали турските къщя в деня на превземането града. На лявата страна на двора е едно ниско, мрачно, навъсено каменно здание. В подгизналия му зид са пробити редки малки прозорчета с железни пречки. Окръжният затвор.

В него са лежали и гнили стотини българи; лежал е и Константин Величков, след Априлското въстание.

И казах си: „О, Величков, де си сега да видиш въплотени високите си блянове, да се порадваш, брате, с нашата радост?“

Вечерта богата вечеря във валийския конак.

Сутринта тръгваме да се поклоним на Айвазбаба.

Айвазбаба! Прозвучал по целия всемир рът!

Айвазбаба е два-три километра на североизток от Одрин, голо тепе сред безконечната гола равнина.

Айвазбаба е решил падането на Одрин.

Ние се покачваме на тоя славен рът.

Той е насеян с гилзи, с късове от гранати, с незапалени фугаси; той е цял изкопан с дълбоки и широки ями от българските гранати през щурмуването. Личат черни петна от засъхнала турска кръв, някъде се подават из земята нозе на едвам засипани с пръст турски войници. Страшните чудовища – грамадни круповски топове – сочат безмълвните си сега ждрела на изток. Гарваните сърдито грачат над нас...

Едно наше знаме се развява на най-високото място на форта.

Въз тоя форт са заизригали едновременно един ураган от гранати наши батареи от равнината, скрити дотогава и мълчалив. Небето и земята са се тресли от ужасната гръмотевица.

По източния стръмен склон на Айваз баба един безконечен троен пояс с бодлива телова мрежа.

Тая мрежа тук-там е пресечена, разкъсана и е дала проход на неустрашимите ни момци да се изкачат дотука.

Секли са тая мрежа с ножици, с топори, с пушки, с ръце, с проклятия под адския огън на турците, под писъка на град куршуми, под огнен дъжд на картечниците.

И въпреки тоя ураган от смърт, юнаците са минали и тяхното победоносно „ура!“ е огласило тоя връх и те са побили на него българския стяг.

В тоя дивен устрем е блеснал с легендарната си храброст полковник Пашинов...

Отиваме на юг, на тепето Айджиолу, провирайки се през проходите, изсечени в телените мрежи. И там същата картина: пресни трагове от титаническа борба.

Но след изпитаните вълнения от триумфа на българската сила, ние имаме да изпълним един скръбен и благочестив дълг.

По склона на Айджиолу личат пресни могилки, много, много могилки. Само на някои от тях – ниски дървени кръстчета. Тук са погребани част от героите ни, на самото място, дето са паднали, летейки през град куршуми към съдбоносното тепе. При тия славни гробове правим панихида за успокоение душите на праведниците, на благородните деца на България, отдали живота си жертва на дълга и честта.

Младият одрински свещеник държи вдъхновена реч за витязите. Ние, гологлави, благоговейно слушаме думите му.

Сълзи се точат по бузите ни. И никога българин, чини ми се, сълзи не е проливал за по-велики покойници, на по-свето място...

 

20 март 1914

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух