напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Български ницшеанец


I

 

Младият русокос момък мина буйно през навалицата в гарата, носейки куфар, излезе на перона и се заозърта из множеството безпокойно.

Той диреше някого с погледа си.

– А, добър час, господин Далмазов! – извика му един млад мъж, с черна брада и с очила, като му стисна ръката дружески. – Накъде?

– За Женева – отговори русокосият момък, когото наричаха Далмазов.

– Има телеграма, че влакът ще се забави – каза другият. – Ела да влезем в бюфета да пием по едно пиво.

– С удоволствие.

Влязоха в бюфета.

– Ти някого посрещаш – или изпращаш, Димитров?

– Никого, тъй случайно дойдох тук. За щастие, видях те, за да ти пожелая щастливо пътуване и благополучно свършване науките... Вие по правото ще следвате, нали?

– Не, по филологията – каза Далмазов, като си чукна чашата с Димитров. – Наздраве.

Димитров изтри мустака си от бирената пяна и каза внушително на другаря си:

– А госпожица Амандова не е ли дошла да те изпрати?

– За нея се озъртах. Непременно ще дойде.

– Вие сгодихте ли се?

– Не още.

– А аз чух, че сте сгодени.

– Годежът ще стане след завръщането ми.

– Как, значи, след три години?

– Нищо не губим, ни тя, ни аз.

Димитров го изгледа недоверчиво.

– Не знам дали е все равно за нея това дълго отлагане.

– Защо?

Димитров се усмихна,

– Три години – кой знай какви преврати могат да се случат в живота на хора, отдалечени един от друг с хиляди километри.

– Ах! – извика Далмазов, като погледна от прозореца. – Ето я, дошла! Извини, Димитров.

И той скокна и излезе.

 

II

 

На перона една бледна и мършавичка мома, облечена в бяла рокля и с червена сламена шапка на главата, с длъгнесто изразително, с красиви аристократически черти на лице, се спусна към него. Очите на девойката бяха влажни.

– Стефане! – извика тя и го хвана за ръцетете.

– Ружке! Но не се така вълнувай – каза й Далмазов, като я заведе настрана от публиката, за да не могат да бъдат чути.

– Ще ми пишеш ли? – питаше Ружа, като го гледаше любовно в очите.

– Всяка неделя.

– Не, ти ще ме забравиш!

– Никога, ангел мой. Такава подлост е психологически невъзможна, аз толкова ти дължа.

– Не ми говори за това, забранявам ти. Искам да ме помниш и да ме обичаш, без да си наумяваш за малкото нещо, което можах да сторя за тебе. Аз тъй бях щастлива от това, щото съм възнаградена много, премного.

По очите й се проляха сълзи.

– Не плачи, хората гледат! – шушнеше и той.

После прибави усмихнато:

– Ще ме заставиш и аз да зароня сълзи пред всичкия свят. Твоите ме покъртят. Кураж, мила! Аз мислено ще живея с тебе. Кълна ти се във всичко, каквото имам свето.

– Закълни ми се още по-силно, закълни ми се в майка си, че ще ме обичаш непрестанно...

– Заклевам се в тебе, Ружа, в любовта си към тебе. Развълнуваната мома погледна щастливо през сълзите си.

Далмазов видя с нескриваемо удоволствие, че влакът се подаде от изток.

– Влакът пристига – каза той.

– Боже! – изпъшка девойката. – Скоро ще се делим.

– Сърцето ми и душата ми остаят при тебе.

– А моите отиват с тебе. Влакът пристигна и спря на гарата.

Двамата млади прекараха двайсетината минути, що им остаяха още, в нежни и сърдечни разговори на перона. Мнозина присъствaщи хвърляха погледи към тях любопитно. Момата все туряше ръката си на очите, за да обърше някоя непокорна сълза, при дружеското натякване на другаря си да се не отпуща и да не показва слабост пред света.

 

III

 

Влакът потегли с грохот към Цариброд. Далмазов дълго маха с кърпа от прозореца на вагонът към Ружка, която му махаше непрестанно със своята, едвам забележвана веч между тълпата със своята бяла рокля и червена капела на главата.

Най-после влакът зави и Далмазов я изгуби от погледа си.

Той си отдъхна с облекчение и седна на канапето. Сякаш тая сцена на прощаване и изпращане беше мъчителна за него и той с истинско удоволствие запуши папироска, гледайки през прозореца картината на Софийското поле с Витоша и Люлин планина, зеленеющи се в хоризонта на юг.

Далмазов беше се сближил отдавна, като учител в X., с тамошната учителка Ружка Амандова. Те се бяха залибили страстно. Една година животът им беше един сладък блян, потопени във вълните на своята любов, силна и взаимна. Далмазов във всичките свободни часове, що му оставяше учителската длъжност и Ружка, се занимаваше, четеше, пишеше. Той се бе залюбил във философията на Ницше, той гълташе парадоксалните, но бляскави умувания на тоя болезнен мъдрец за свръх-человека. Далмазов бе надарен с жив ум и буйна мисъл, с ненаситно честолюбие и неодолим егоизъм. В своето младежко самомнение той мечтаеше за велика роля, за слава, за громко име и дела. Любовта му към Ружка полека-лека хвана да отстъпя в силата си пред силата на тия блянове за величие, тя му се видя малка и банална вещ, и учителската му длъжност му се видя много скромна, и градчето, дето служеше, много тясно и задушливо за неговите пориви. Хрумна му да напусне учителството и да иде да свърши някоя наука в Европа – без висше образование той беше осъден на посредственост и заличено съществувание, както му се чинеше. Но той нямаше средства. Един ден повери на Ружка жаждата си. Девойката, предадена на любовта си и на желанието да види Стефана щастлив и знаменит, не се колеба ни минута и му каза, че тя е готова със своите икономии от шестгодишното си учителствуване да го улесни, за да може да иде в Европа. Подир слабо съпротивение, Далмазов се съгласи да приеме от нея четири хиляди лева, тъй драговолно поднесени от любящето същество.

 

IV

 

В Швейцария Далмазов се стараеше да помни Ружка и й пишеше всяка неделя, отговаряйки на нейните писма, писма, пълни със сърдечност и пламенна обич. След шест месеца той й изпращаше на двете недели писмо. Към краят на годината той я ощастливи с едно писмо, кратко и сухо, на месеца. Нейните все пламенни и дишущи нежна любов го оставиха хладен, додето най-после му досадиха.

„Решително, Ружка е много ординарна и плоска. Не е за мене тая мома – казваше си той, – не сме родени един за други... Досадното е, че тя не може да разбере тая истина. Изглежда, че тя мисли, че ме е купила и че аз съм длъжен да посветя живота си само ней, когато в широките хоризонти, из които живее и лети моя дух, тя е нищожна точка.“

От това размишление той логически мина на решението да се умълчи съвсем и да й даде да разбере, че тя трябва да го забрави и остави на мира.

Злочестата мома със свойствената на деликатните души досетливост отдавна бе разбрала това и когато той прекрати съвсем писмата си с нея, тя престана да му пише. Той не получи вече от нея ни молба, ни укор, ни поздравление. Това го успокои. Той се почувствува свободен, скъсал неприятните вериги. Мисълта за паричните средства, дадени от Ружа, с които той бе живял и бе се учил, малко го безпокоеше, но и за това престана да мисли и махна с ръка. Изпречи му се пред ума Ницше с теорията си за великите хора, за които моралът и нравствените задължения не трябва да бъдат пречки в стремежът им към техний идеал. Философията на Ницше дойде на помощ на Далмазова, за да си прости ужасний егоизъм, с който щеше да върви из живота.

 

V

 

Когато след три години свърши науките си и се завърна в България, Далмазов нито пожела да се види с Ружка. Със своята самоувереност, буен темперамент и смелост, той скоро изплува на вид чрез шумна обществена деятелност, ожени се за една друга мома, която му донесе значителна зестра, и сега от стълбовете на вестниците и от трибуните стреля гръмове и мълнии против „разлагающето се общество“.

Де е сега Ружка Амандова, какво чини, как страда, жива ли е, той не знае, нито е питал. И защо му трябва?

 

София, юли

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух