напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Ваканция


(Непознали го)

 

 

Никола Мутафчиев беше мрачен. Талигата, що го караше за родния му градец, дигаше прах по шосето и трещеше по озъбените му камъняци. Наоколо се простираше равното поле, пожълтяло от пожънати ниви и кръстци.

Но Мутафчиев беше мрачен и нищо го не занимаваше. Той даже не усещаше неприятното друскане на колата.

– Тоя дурак Старковски ми тури двойка! Сега готви се за повторителен изпит. Аз знам причината на това му поведение против мене: той ме мрази, защото го бях нарекъл „глупец“ пред другарите, а един отишъл, та му доложил това. Трябваше да го блъсна в мордата, когато получих свидетелството.

И обзет от тия тежки мисли, гимназистът продължаваше да приближава градеца си, снишен зад едно възвишение на равнината.

Той псуваше учителя си Старковски, „обскурантът“ и „дуракът“, и гневът му растеше, колкото мислеше за това. После си спомни за баща си, Ангел Мутафчиев, който сега навярно с нетърпение го чакаше да дойде и да прекара ваканцията у тях.

Па го доядя и на баща му.

– Мутафчиев! И защо е взел това име, та и аз съм принуден да го нося? Голяма работа, че бил мутафчия! Иска да каже, че се не срамува от занаята си. Ами ако беше боклукчия – щеше ли да се нарича: Боклукчиев?

И неговото чело се намръщи от негодувание. Той усещаше, че ще се срами в града си, когато види стария си баща, седнал на мутафчийския стан, да тика и лови совалката и да дърпа бърдото, което прави такъв груб шум!

После му дойде на ум, че добре си работи баща му: нали ще трябват средства за висшето му образование, за университета?

Тая мисъл го примири с баща му и той даже му прости, че го е родил при един мутафчийски стан.

 

*

 

Тоя ден беше голям празник в къщата на Ангела Мутафчиев. Те бяха получили писмо от Никола, че стига тая вечер от София. Бащата и майката смятаха колко часа има път от станцията до техния град и смятаха, че той ще пристигне тъкмо за обяд.

Баба Ангелица беше положила особени грижи да приготви хубави ястия за измилелия гост. Тя даже беше поприкътала и стаите, а сама бе облякла новите си дрехи. Пред иконостаса, макар че не беше събота, гореше кандилото. Дядо Ангел си дойде по-рано от дюкяна – не го свърташе там.

И като редеше трапезата, баба Найда гълчеше:

– Трябва да се отсрамим. Никола иде от София, дето живеят министри и князове... Не бива да му се покаже тука изведнъж грозно. Той вече е навикнал на хубаво там.

– Стига, стига толкова – забележи Ангел; – той е роден и отрасъл в тая къща и няма защо да се срамува от нас. Ние така си живеем. Па не е някой чужденец.

Но разговорът им се прекъсна от един шум на улицата. Чуха, че спря кола пред портата.

– Пристигна! – извикаха. Никола се подаде с малко куфарче.

Майка му се спусна радостна и го целуна по челото. Баща му в тревогата си забрави да стори същото, а взе куфара му от ръката, като го здрависваше засмян.

Никола, който не отговори на майка си с целуване ръка, което тя очакваше да стори, както бе видяла, че правят други синове при подобни случаи, се показа също радостен. Когато баща му сложи куфара на сайванта. Никола седна на стола, нарочно приготвен за него да си почине, и хвана да отговаря на претрупаните въпроси на родителите си: как е било в София, как е пътувал, здрав ли е и прочее.

Ангел и Найда не можеха да му се нагледат. В неговата физиономия имаше някаква сдържаност, почти хладина. Той изглеждаше обстановката наоколо си с нескриваемо неудоволствие. Родителите му си обясниха това чрез умората му. Баба Найда го покани на трапезата. Влязоха в къщи. Никола яде с охота вкусните ястия, сготвени от майка му.

След обяда баща му го попита свършил ли е благополучно.

– Да – отговори Никола, – но не можах да си получа свидетелството, понеже директорът беше на екскурзия.

Той излъга.

Баща му светеше от задоволство.

– Сега какво мислиш, Никола?

– Аз ти писах, тате; ще ида в Европа да следвам инженерството.

Бащата се позамисли.

– То добре, синко... Ами като няма колай?... От совалката какво можем да изкараме?

И той се чувствуваше някак си виноват...

– То е твоя работа – отговори сухо Никола.

– Няма ли кабил друго учение да избереш, дето се учи в София, във висшето училище? Така все ще сберем двата края... Но за Европата не ми държи кръста.

Никола се намуси. Той стана и тръгна към вратата.

– Е какво е това от тебе? – недоволен попита бащата.

Аз искам да ида в Европа! – извика Никола.

– Казувам ти, няма колай бе!

– Намери колай.

– Кажи как?

Продай двете ниви и вземи от Земледелската банка пари в заем.

Бащата се разсърди.

– Ти искаш на старо време да тръгна с просяшка тояга?

– Не е моя работа.

– Разбери бе, синко!

– Ти разбери, тате! Искам да стана инженерни, и свършено!

Бащата се чудеше и маеше.

Баба Найда се обърна:

– Пък ти, Ангеле, виж да намериш... Никола иска инженерни... Няма да го правим мутафчия.

Ангел се навъси.

– И ти му пущаш мухи! После се обърна към сина си:

– Аз съм ти баща. Слушай.

– Какво като ми си баща?

– Баща съм ти, родил съм те.

– Да не си ме родил. И той излезе.

Двамата стари останаха втрещени.

– Тоз ли е наш Никола мари? – извика Ангел.

 

*

 

Десетина дена минаха. Препирните между бащата и сина не се свършваха. Но те ставаха само на трапезата. В осталото време Никола отсъстваше и се прибираше само за обяд и вечеря. После хвана да закъснява и за тях. Той скиташе весден с другари по кафенета, играеше на табла, пиеше бира и разсъждаваше за политика и социализъм. Една вечер се върна твърде възбуден: бе изгубил два лева на табла. Майка му го посмъмра, но той не отговори нищо. Тя се изправи пред иконостаса и се закръсти огорчено. Това още по озлоби Никола.

– Какво правиш? – попита той.

– Видиш, синко: кръстя се, господ да ти дава ум.

– Твоят господ?

– Какъв твой господ? – учуди се старата. – Господ е и твой, и мой, на всинца ни.

– Тебе кой ти обади, че има господ?

– Какво думаш бре! – извика смаяната жена.

Никола скокна гневен.

– Тая глупава дъска да я махнеш оттук!

– Коя дъска?

Никола посочи иконата на света Богородица.

Майка му се вкамени от ужас.

– Махни я, ти казвам! Това идолопоклонство възмущава чувствата ми.

– Та ти това ли си учил? – извика Найда. – Ти ли си бре, Никола?

Тя се запъхтя силно, па излезе.

Никола се ухили сардонически.

– Бедно глупаво человечество! – каза той съжалително.

Па грабна иконата и я захвърли под миндера.

После запуши цигара и излезе. Нощта беше тъмна. Осветлените две кафенета на мегдана гъмжаха от посетители. Никола влезе в едно от тях и се приближи към неколцина младежи, що стояха около една маса, пиейки и пушейки.

– Какво, дъртият склони ли? – попита го един, като му отвори място да седне.

– Не още, но ще му дам зорът, ще го завра в орехова черупка.

– Ура! Да живей младото! Да погине старото! – извика други гаврътна чашата си.

– Чуйте бе: босяшката песен!

– Хайде!

И кафенето гръмна от концерта.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух