напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



В коридора на съдилището


(Впечатления на един посетител)

 

 

Коридорът при углавното отделение на Софийския окръжен съд. Коридор, както всичките такива коридори, тъмен, неприветлив, сурово-меланхоличен.

Часът е 8 и половина сутринта.

Купове шопи, със своите бели, оплескани кожуси по длъгнестите седалища до стените или прави, пълнят тясното пространство; въздухът е пълен с оня тежък, специфически дъх от кирливи тела и непрани дрехи, който така е добре познат на посетителите на съдилищата у нас, и на съдиите, които му са навикнали.

Поглеждам на таблицата, окачена до вратата на углавното отделение, и намирам, че днес има две углавни дела за разглеждане: едното е обвинение въз един селянин от село Б. в изнасилване една девойка селянка; второто е пак за такъв акт – извършен върху едно непълнолетно момиче-селянче.

Делата за следующите дни са: кражби с взлом и без взлом, опитвания за убийство, тежки наранявания, лъжливи заклевания и все такива до кран на месеца, и все селски престъпления.

В един ъгъл чакат търпеливо да бъдат извикани от съда: един стар, висок, ужасно дрипав селянин, с хлътнало черно лице, на пръв поглед с твърде зверовито изражение; една булка, скръстила ръце на гърди, дребничка, с простодушно, детско-симпатично лице, въз което лежи печата на безропотност, на тъпа резигнация и безучастност. Тя е куца с един крак. Очевидно, тя е омъжена вече, защото е забрадена с бялата кърпа, забрадка, една от най-некрасивите части в тоалета на шопкините. При тях са още четворица селяни, свидетели, също облечени много дрипаво. Известен е обичая у шопите за отиване на погребение и на съдилище да се обличат в най-скъсаните си дрехи, техния знак на траур.

Само един е облечен чисто, в нов кожух и чисти беневреци, с високата благородна яка Marie Stuart, тъй хубав в тоя шопски костюм.

Той е помощникът на селския кмет в селото Б., както узнах по-после, и има по-интелигентно лице. Другият, оня, стария, високия със звероподобното лице, е бащата на дребната, хрома селянка. Тя сама е жертвата на насилието, извършено върху нея преди две години, когато е била девойка. Но не тя, а баща й е повикал на съд обезчестителя. Посочиха ми го недалеко, стоящ до стената, разговаряйки ниско и оживлено с адвокатина си, един чернолик, суров господин.

Обвиняемият е двайсетгодишен момък, шоп, с едва поболи мустаци. По руменото момчешко лице не се забелязва никаква тревога, то е студено-спокойно,спокоен е и погледа му, поглед стоманен, корав, дори нагъл. Сигурно, че с тоя поглед той малко ще смекчи сърцето и спечели благоволението на съдиите, както и адвокатина му, със своята физиономия на инквизитор. Впрочем външността лъже, а най-много в такива случаи.

Като очаквам реда си да вляза в съдебната зала, аз се запознавам и с обстоятелствата на другите селски групи в коридора.

Ето там неколцина шопи седят на едно от дългите тесни седалища. Тая купчина принадлежи на второто углавно дело, което днес ще се разгледа.

И тук погребално рухо и хлътнали, тъпи, зверовити, поне на вид такива, лица... И пак се изпречва человеку въпроса, от какво произхождение са шопите? Че няма нищо славянско в тия типове, в това ще се убеди и най-повърхния наблюдател. Иречек мисли, че са печенеги. Губернатис твърди, че са кумани. При външният им вид иде и характера им да утвърди мнението, че шопите принадлежат на една друга раса, раса с по-ниска култура, консервативна и ужасно жилава, невъзприемчива за цивилизацията. Ако контакта на българите в останалите части на отечеството ни с други народи, през течение на вековете, е повлиял върху промяната на носиите, нравите, мирогледите им, много или малко, на шопите, турени на кръстопътя между Европа и Цариград, не е се в нищо отразил. Това племе и днес си е пак такова, каквото е ходило с Крумовите пълчища пред Цариград и е забивало топорите си във Влахернските врата. Лев Диакон в X век говори за „вонещите кожуси“ на българите; Грегорас след три века също споменува за тях. Не шопското племе ли са имали те пред вид?

При тая купчина шопи стои и едно шопкинче русо, със сини хубави очи и с гунясто гуреливо лице. То е жертвата на обезчестителя, когото още няма тук. Той ще бъде доведен със стражари из затвора.

Други няколко селяни, по-чисто облечени и с по-интелигентни образи и по-пълни лица, стоят пред вратата на съда. Те са съдебни заседатели днес и ще теглят жребий. Очевидно, тия хора са от по-първите в селата си. Заприказвам се с едного от тях – той е от с. К., и с удоволствие чувам да ми говори като човек развитичък и на език много близък до оня на гражданите. Той даже употребява правилно юридически термини. Прогресът вече е проникнал в тая природа. Чувстваш човекът.

Коридорът се пълни с нови гости, повечето граждани.

Картината се пъстри от софийски адвокати. В лицето на някои се вижда нервозност, нетърпение. Те имат тая заран дела и в други съдилища и се боят да не оставят клиентите си без защита. Особено е нервозон един дебел господин, който сега приказва оживено с един друг шоп, свой клиент. Един мой познат, с когото се срещам и му изказвам учудването си за това обилие на съдещи се селяни, ми казва, че в голяма степен това се дължи на жадни за процеси адвокати, „адвокатушки“, както ги нарече той. Яви ли се при тях обиден селянин за съвет, той вече е осъден да се влачи с месеци по съдилища за най-малка работа. Познатият ми посочи дебелия адвокатин и каза:

– Видите ли негова милост? Преди два месеца той има голяма неприятност. Двама скарани селяни пред вратата на мировия съд, по едно благодатно вдъхновение, подават си ръка и се помиряват. Като слазят из стълбите да си идат по работата, среща ги негова милост, адвокат вече на едногото, и като узнава, че са се помирили, спуща се гневно върху клиента си, обсипва го с ругателни епитети и го повлича нагоре, за да поднови давията си, като му казва, че той без друго ще му я спечели.

Селянинът не щял, дърпал се, но защитника му не го оставял и усилвал красноречивите си уверения за непременното спечелване процеса. Като видял, че не може да се отърве от тоя неканен доброжелател, хвърля се на него, улавя го за гушата и хваща да го души. Адвокатът едвам се изскубнал и избягал.

Пъстротата на народа в коридора се увеличи с дохождането на един млад свещеник, с усмихнато лице и руса брадица – свещеника ще заклева в съда свидетелите и съдебните заседатели, които жребият назначава да заседават при всяко ново дело. Дойде и един дебел господин с бръснати мустаци, твърде приличен на актьор или на абат. Той е маджарин, висок магистрат в Печ, дошъл да изучи наредбите и функционирането на нашите съдебни учреждения... И коридорът гъмжи вече от разнообразна публика. Но белите шопски кожуси са най-много. Съдебните разсилни се щурят из народа. Лицата на подсъдимите стават кисели, нервни, те поглеждат плахо към вратата, дето ще се решава тяхната съдба. Те се бутат безпокойно и тревогата им се усиля. Даже момъкът с руменото нагло лице, когото ще съдят за грубо донжуанство върху куцата булка – негова предишна господарка, – изгубва спокойството и гледа безпомощно насам-нататък. Сякаш прочиташ в очите му думите на Пушкиновия мужик в Утопленник:

 

Суд наодст – отвечай-ка;

С ким на век не разберусь...

 

Но ето вратата на съдебната зала се отваря. Трепет пробягва по лицата. Един разсилен застава на прага и приглашава заинтересуваните да влязат. Тогава нахълтват размесено заседатели, поп, селяните и куцата малка булка.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух