напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Поезията на Коледата


О детски дни, о детски дни!
О поезия на Коледата!
Свят вълшебен в нашите спомени!
...............................................

 

Ходите ли на Панаховото кафене?

Идете вечер.

Идете.

Там ще видите около масите симпатичните лица на ваши приятели. Или, просто, симпатични лица – под бледното, скудно осветление на електрическите ламби.

Понякога, и дори твърде често, ще ви се мерне, навел глава над Новое время – о, той винаги е над него през всичкото течение на манджурската война и сега –на руската революция, – горещия, легендарния русофил г.** с кротката, добряшка физиономия, прелестният и неизчерпаем разказвач-остроумник на ония пиперливи турски анекдоти от Стамбул, които после от уста на уста се предават из кафенета и къщи, анекдоти, пълни със смях и поука.

Ще срещнете блондина вестникар с бойкото и плавно перо, г.***, с неговия син, ту мълчаливо иронически, ту морен и безучастен поглед, който презрително бяга по красивите фигури на входящите там дами за покупки на бонбони и шоколадчета.

Често до него ще видите буйния депутат и публицист с главата на Рошфора – на един млад Рошфор – с нейната революционно бухнала на челото коса и с нейния огън вътре.

Виждате и богатия нищоневършител г.**** как убива охолната си скука в разчепкване тайните на каноническото право и Юстиниановата Дигеста, или пък интересен causeur – разказва гривоазни историйки из демимонденския живот на Париж – о, колко апетитни! – и не мен ще укорите, че не го слушам със затаен дъх.

Там е и спяющата от пълнота и здраве фигура на тонодавателят и почти колумбът на нашия ежедневен печат г.*, неизчерпания с енергия и ресурси протомайстор на вестникарското перо, потопено в хумор, често в злъчка, но винаги популярно.

Мярка ви се приятно и вечния шутник шегобиец г.****, сподвижник на Раковски, епикурееца на шегата, който намира и в най-трагичните моменти на живота елемент за смях и затова всички го търсим.

Ето там и дръгливата висока фигура на видния чиновник по Министерството на просвещението г. **, който си пие кафето.

Виждаш и поета ***, голобрад младеж мечтател с вечното си ожулено и пожълтяло палто – него той ще облече и на Коледа, – бедняк сънувач на богати ритми и които тая нощ ще зъзне, при запалено вдъхновение в главата и при незапалена печка.

Лъхва ви една атмосфера от лекост при вида и на жизнената, пластична фигура на г. ****, благият сладкодумник и несравнен писател-хуморист, който хвърля постоянно фойерверки от остроти и бодливости, тъй противоположни на неговата всеобща гладкост и закръгленост на формите.

Но аз щях да говоря за Коледата.

Ето какво разказваше сухо там един сух господин за Коледата на детинството си.

 

*

 

– И каква радост беше, господа, тогава, когато щеше да се заколи шопара!

Имахме един Цочо Постолът, беден, къс човечец, с многобройно семейство, кротък и благ, богобоязлив и винаги ран посетител на литургията в черквата. Тоя Цочо идеше пред всяка Коледа у дома да коли прасето, той изпълняваше тая джелатска обязаност от трийсет години насам, по традиция, баща ми знаеше, че той ще дойде, и не викаше другиго, и той, винаги акуратен, точен, идваше с наточения си нож.

Един неизказан трепет пробягваше по кожата ни, когато го видехме, че влиза в двора, усмихнат и благ, с ужасния нож на пояса.

Най-напред присъствахме с любопитство при хващането на шопара, после следяхме с тревога подвалянето му, което ставаше обикновено с голяма мъка, па завчас се изгубвахме в миши дупки, ужасени, затъквайки си ушите, за да не чуем предсмъртния рев и раздирателни писъци на нещастното животно. Успокоявахме се само когато наставаше тишина, и тогава изскачахме из дупките си и забикаляхме жертвата си, из голямата рана във врата на която ручеше топла червена кръв, без страх вече; нашите детински сърца изпитваха някакво наслаждение даже от кървавото позорище.

– Позорище е сръбска дума и значи театър, а на български: позор – забележи поетът.

– Ако щеш – и позор беше това, но не ме прекъсвайте – каза беседникът и продължи: – И чудим се още как римските патрицианки, та и днешните испанци могат да се наслаждават от зрелището на кървавите убийства в цирковете. Ето какво значи възпитанието! Гледаш катакомби и не потрепваш...

– Хекатомби! – забележи мрачният поет.

– Хекатомби, катакомби, все е то – отвърна поразсърдено разказвачът.

– И двете ритмуват с бомби! – добави един.

– Е сега, вие с вашата филология и поезия!... Но нашата радост беше необикновена, когато на буйния огън захващаха да пърлят шопара. Пърли се козината, мирише на изгоряло. И ние помагаме, стържем или скубем четината от гърба му, за да я продадем на евреите... А после, когато завият с чул обръснатото животно, ние се качваме на него, на топлото му тяло, като на кон...

 

*

 

Но на съседната маса двама адвокати и двама предприемачи говорят високо и с кикотене, което разтърсва кафенето, за циганския конгрес и за речите на Дантона му г. М. Марков. Заразяват се от веселост и другите маси. Господинът на „Новое время“ се възмущава от всичко това, което чу и чуваше, и извиква кисело:

– Е, стига, развоня се кафенето от свинщина и циганин!

– Шангова „Вечерна поща“! Второ издание! Важни телеграми! Пожарът на Петербург! Прогласяването на княз Долгарук за император! – изкряска един запъхтян хлапак с куп вестници под мишница, който се втурна като буря в кафенето.

Жадни погледи, трескаво протегнати към хлапака ръце, който не успяваше да раздава листове по масите. И четат с остървенение.

– Поразено кречетало! Що лъжеш? – извика един, като бързо прегледа вестника,

– Господине, за да си продам вестника, Коледа иде, трябва и ние да се облажим с прасенце, нали сме християни! – отговори дяволито хлапакът, с опразнена мишница, и излезе да донесе нови вестници. Навън, в осветлената от електрическите слънца улица, гърмежът от файтони и викове заглушаваше въздуха, а осветлените магазини гъмжаха от свят купувачи на премени и на детски подаръци.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух