Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]

(Скръбни страници от една скръбна съвременна история)

Притъмняваше.

Тъмният облик на Кресна, забулена вече от вечерния здрач, се рисуваше неясно, мътно в рано зазвездилото се небе.

В едно усте на планината, из мрака, вървят хора.

Това е една чета.

Всички уморени от път, сломени, с подвити крака, гладни, плахи.

Те са осемнайсет души. Повечето в четнишки дрехи, неколцина в селски.

Няколко сражения с аскера са ги презполовили, защото те бяха около трийсет и пет души преди един месец.

И нови сражения ги очакваха.

Може би окончателна гибел.

Дружината себе углъбила в тая дива, мъчнодостъпна клисура на Кресна за пренощуване.

От едно ближно село, гостолюбиво българско село, бяха си взели храна.

Тая клисура им беше показана като най-надеждно скривалите таз нощ.

Разместиха се помежду шубръките, помежду високите храсти, в дънерите на някакви букове, които издигаха тъмни върхища над някакви канари. Вечерята бе бърза и невесела; тихи шепоти, недоизказани думи, глухи възклицания.

После, като свършиха скудната си полугладна вечеря, прилегнаха кой дето беше. Не накладоха огън – той би ги издал. Само цигарки мъжделиво блещукаха в храсталака.

Недалеко двама четници, клекнали, в неподвижно положение, с пушка в ръка, дебнеха и шареха с погледи гъстата тъмнина. Те бяха караулът.

Скоро морната дружина в храсталаците, край шубръките, до канарите, дето се издигаха старите букове, задряма. Чуха се и хъркания.

Само караулът бдеше.

Нощта е глуха и зловеща.

Над скалите, на поляната там, обрасла с глог и високи треви, се подават хора тихо, дебнешком, пристъпят предпазливо.

Те са около трийсет души. Там се шепне български.

Една друга чета.

Тя се сбра, сгъсти на едно място.

– Тука, под скалата са – каза един селянин.

– Знаеш ли добре? – попита друг.

– Това място им показвахме от село; тука са без друго, войводо.

После селянинът, като вторачи опитното си око в тъмнината на дола, посочи натам и каза:

– Ето там.

Действително войводата различи някакви тъмни човешки фигури в дола. Там блещукаха като светулки няколко цигари.

Той се отстрани, хвана селянина за ръка и му пошушна:

– Благодаря, Трайче. Ти сега си иди в село. А ние ще останем тук до утре, няма да ги будим, за да не произлезе тревога. Утре рано ще се съединим и ще ударим на аскера.

– Бог да ви закриля, войводо. Прощавайте, че не можехме да ви дадем повече хляб; каквото имахме, дадохме вече на тия братя.

– Благодарим, благодарим, Трайче. Много здраве носи на дяда Миша.

– Поздрави и ти Караджата, като се видите утре. Той сега е войводата им; загина си Чернострумски, изяде го турският куршум.

– Стократно ще отмъстим, Трайче. Хай, сбогом! Воеводата стисна сърдечно ръката на селянина, който бе довел дружината му до това място. Трайче мина през купа четници, насядали на поляната, и се изгуби веднага в мърчината.

Воеводата приближи четниците. Настана нервно шушукане и движение.

След половина час четата дойде до самия край на скалите с насочени пушки въз дола.

– Огън! – даде се команда.

Тъмнината се осветли от пламъци. Трийсет пушки изгърмяха изведнаж към дола. После пак, после пак.

Планината заехтя страховито.

А из дола се чуха уплашени викове, чуха се охкания. Чу се шум от човешки нозе, които бягаха, дрънкане на оръжия, които падаха или се чаткаха.

– Огън пак! – изкомандува воеводата.

Нова стрелба към тъмния дол, който отговори само с отчаяни гласове, с ужасни вайкания.

– Половината трябва да са останали на земята – тия кучета – каза воеводата.

Без да командува вече, другарите му продължаваха да стрелят там, отдето още пристигаше шум от движещи се хора.

Когато тоя шум утихна и само охкания на ранени се чуваха, стрелбата престана от края на скалите. На полянката се раздадоха тържествуващи гласове.

– Изядохме ги! – каза воеводата.

След малко четата изчезна оттам.

Кървавата вражда, която делеше на два смъртно мразещи се лагера активните ратници на македонското освобождение, даде още и тоя страшен плод.

Четата на Караджата не съществуваше. Осем души убити от куршумите на засадата, троица загинали при бягането в някакви пропасти, четворица ранени, изкрили се в околни села да се лекуват. Остаха читави само троица.

Те се криеха в една гъста гора, в някакво непознато усте на западния склон на Кресна.

Душите им пълнеше отчаяне.

Те се чувствуваха в пълна безнадеждност, яростни жажда за отмъщение ги гореше. Къде да вървят? Какво да сторят?

Те останаха в това скрито място до следващата вечер, без хляб, без оръжие, понеже при избягването нощеска в тъмнината те бяха забравили оръжието си в зловещото усте.

Що да сторят?

Слънцето, червено като кръв, превали зад отсрещната планина. Вечерният мрак се сгъстяваше и пълнеше долините, завиваше планинските склонове.

Внезапно един куп хора се спуснаха недалеко от тях, излезли из някаква гора, отивайки в долината.

Тримата злочести въстаника впериха очи в тия нощни пътници, напрегнаха слух.

– Те са! – извика единият.

– Четата на Караковски! – добави другият. И третият потвърди.

И яростни псувни излетяха едновременно из устата и на троицата.

Те проследиха с очи вървежа на четата.

Рогът на новия месец бе възлязъл по западния небосклон и смътно озаряваше мрачината в долината, дето вървеше четата.

Тя вървя няколко време в посока на едно ближно село, дето мъжделиво блещукаха самотни зракове.

Гърдите на тримата четника туптяха, примираха от бясна злоба.

– Отиват да нощуват в селото! – извика единият.

– Проклетниците! – каза вторият.

– Да си отмъстим! – извика третият.

– Да отмъстим. Но как? Ние нямаме оръжие.

– Да отмъстим! – изпищя оня пак. – Вие сте в четнишко облекло, аз съм още в селското си. Идете, където ви видят очите, а мене оставете.

И без да дочака отговора на другарите си, селянинът напусна гората и се затече подир четата. Той я следи до селото. Видя, че тя влезе там.

– Добро... – изръмжа той злорадо.

Месечината в тая минута се затули зад един чукар, зайде.

Възцари се всеобщ мрак. Въстаникът изчезна в него.

Съмна се. Слънцето се показа над зъбчатите висове на Кресна и осветли с утринните си пресни зари разкошната долина.

Една паланка се гушеше в подножието на планината.

Из улиците й, пусти и сънливи още, турски войници извождаха конете си да ги поят на речката, що пресича паланката.

Кучешки лай, предизвикан от непривичните гости, правеше да гърми цялата паланка.

В двора на една от първите селски къщи, къща българска, се появи един селянин. Той бе същият, който се раздели от двамата си другари.

– Стана ли големецът? – попита той едного от войниците, които се миеха на дворския въбел.

– Станал е... Защо ти бе? – отговори му един от войниците с недоволен вид.

– Много ми трябва, и още сега – каза селянинът.

– Е, не можеш ли да почакаш, куче? Или искаш по бели гащи да те приеме началникът? – извика му друг войник, като престана да си жабури устата.

– Ако чакам, ще бъде късно. Заведете ме при големеца.

Тая настойчивост зачуди турците.

Един от тях влезе в къщи и след малко излезе и повика селянина.

Селянинът го подпри и изчезна в една стая.

Четата преспа в селото, дето бе проникнала снощи. Намерила вярно прибежище, тя бе решила тоя ден да остане там, да си почине добре и по вечерния здрач да излезе.

Повечето от четниците късно станаха. В къщата, дето беше войводата, мнозина от тях се бяха събрали вече на съвет.

Слънцето хвърляше през пречките на прозореца своите ярки лъчи и осветяваше лица космати, измахнати от трудове и тревоги, прежълтели, уморени. Влезе домакинът уплашен.

– Що има? – извикаха всички, като наскочиха...

– Лошо! Аскер е заградил селото! – с разтреперан глас каза пребледнелият селянин.

Настана паника.

Загърмяха пушки отвън. Въздухът заехтя от гърмежи и от женски писъци.

Някакъв син облак покри южната част на селото. После друг облак – от пушек – се показа на западната част. Огнени езици блъвнаха из плевните и из кошарите. Пожарът се разпростираше и пушечната стрелба продължаваше.

Четниците, събрани всички при войводата, се съве-шаваха, с лица жълти като смин.

– Издадени сме! – каза войводата. – Другари, да си пробием път с оръжие в ръка.

Други изход и не оставаше. Излетяха из вратника. Но там се повалиха повечето от куршумите на аскера.

Войводата, ранен, пропълзя назад и влезе в една стая.

Появи се вятър и раздуха пожара. Той обхвана и тая къща. Въздухът трещеше от шума на пламъците и на куршумите.

След половина час по-голямата част на селото бе унищожена.

Край стобора на главната квартира на четата лежаха овъглени трупове с овъглени патронташи на гърди.

Караковски, който бе успял ранен да се промъкне през задния плет, не бе изгорял: навоят на цървула му бе се закачил на една кука и той бе остал там и съсечен.

Цял ден горещите димове застилаха пожарището.

Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]