напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Елисейна


(Бежливи впечатления от едно гостуване в искърския пролом)

 

 

Μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληιάδεω Ἀχιλῆος (Минен теа аедис Пелиадис Ахилиун.)

 

Това бе първия стих на „Илиадата“ в елинският й оригинал, който намерих между другите книжа на масата си.

„Възпей, богиньо, гневът на Ахила, Пелеевия син...“

И с доста труд аз заучих наизуст тоя прочут стих на божествената поема.

Един български поет, един истински български поет, недоразбран, от Македония, преди половина век нещо, ето как стегнато бе предал на български горния стих:

„Пей ми, музо, ярост Ахилева!“

Преводът му се появи в цариградското списание „Читалище“, дето бе захванал да печати „Илиадата“ на български.

Нешо Бончев от Русия се нахвърля с яростна критика върху бедния преводач. Пърличев се отчая, престана да печата превода си и хвърли ръкописа му в пламъка.

Тъй се ние лишихме от един поетически превод, направен от поет, на Омировата поема.

Защото ония, които имаме вече, са едно печално недоразумение.

В стаята ми имаше още, в елински оригинал, „Републиката“ на Платона, „Политиката“ на Аристотеля; философските романи на Анатол Франс; на стените – образите на маршалите Жофр и Фош, няколко картини от „Illustration“ и на една Венера, възхитителна със своята безукорна пластичност.

Всичко това намерих при фабриката за преработване медна руда, Плакалница, в стаята, която любезно бе ми отстъпена от управлението.

Като всяка година, аз и през това лято, през август, напуснах за един месец София, за да го прекарам в планинските недра.

И избрах Елисейна.

Всъщност, това селце отстои на един километър от фабриката, която не работи сега, и аз се намерих в пълна самота и тишина.

Не може да се каже, че местността е особено живописна; но пак приятна, а главно, свежа, като всяка планинска местност. На север през Искъра, който глухо бухти, стръмна, обрасла с храсталак урва и скалисти чуки; отсам – зелени ливади, кукурузени нивя по склона на планината, засмени поляни, запетнени с тъмни разкошни дъбови горици, очарователна примамка за летувача-мечтател.

Цял ден проломът ехти от свирките на паравозите; влакове сноват край реката и бълват стълбове дим към чистото и синьо като сапфир планинско небе. Когато не се скитах из планината, аз отивах на гарата, надвечер. Там доста оживено и весело. Постоянно непознати лица поглеждат из прозорците на минуващите влакове; момчетия и градски моми, гости в Елисейна, и някакви не знам отде дошли дрипави хлапетии, които раздират въздуха с бойния напев на социалистическия марш:

„Да живей, живей труда!“

Все тоз стих навсякъде из Искърския пролом. Защото Искърския пролом е социалистически: там населението е повече от железничари.

Понякога тая музика се разнообрази от деколтираната песенчица из „Царицата на чардаша“: „Жените, момите от кой да е шантан“. Първата сега е Марсилезата на Стара планина; втората е изражение на модерния дух, нахлул с вълните си и в тия диви планински усои.

А в стаята ми старият Омир пее песента си отпреди 2500 години: „Възпей, богиньо, гнева на Ахила, Пелеевия син!“

По хълмовете, по урвите, по чуките накацали бедни селца и усамотени държави – вие разбирате, че говоря за шопските „държави“. Селянки, в своята дрипаво-живописна носия, носят на гарата за продан круши и сливи, някои задянати с бледнолики деца, които гледат с равнодушни очи от гърба им. Типът тука е красив, както и носията женска. Вслушвам се в говора на тия дъщери на планината: всички говорят ясно и умно, така и мъжете. Отдавна железницата опитоми тия хора, в известна смисъл. Езикът им е почти граждански, сиреч изпъстрен с чужди думи. Даже чух, изумен, и думата „курортаджия!“ О, ужас!

 

Всеки ден ходя да се храня при сродници в една усамотена къщица, кацнала на склона през Искъра.

По тоя склон пъплят из храсталаците, белеят се говеда; катерят се кози. Стара планина дълго още ще носи печата на зъбчетата им. Никакъв закон, никаква мярка обаче не спират процеса на това опустошение.

Срещният зелен склон е възхитително хубав. От простото балконче, при вечеря, гледам месечината, слушам Искъра, слушам свирките на влаковете, чиито осветлени прозорци гледат като огнени очи на някое чудовище. Но как са приятни, чаровни тия планински вечери!

На балкона е трапезата и на друго софийско семейство. Един хлапак, член негов, казва, че е комунист – комунизмът стана на мода тук през време на изборите. А баща му му казва: „Ти не си комунист, а си самунист.“ Синът говори, че е болшевик, а бащата се муси и казва: „Ако взема тоягата...“

После, под лунната светлина – песни. И пак: „Да живей, живей труда!“ И пак: „Жените, момите от кой да е шантан...“ Песните далеч се носят из въздуха. А околните гори и усои дремят или слушат учудени. Отдавна вече не чуват хайдушка песен, а сегашните никак не разбират. Не ги разбира и Искърът, който си пее своята вечна поема...

 

*

 

Направихме разходка заедно със семейството на г С., минния при фабриката инженер – тук мимоходом да му изкажа благодарност за любезните му отношения към мене, – до Черепишкия манастир. Той е на десетина километра на изток.

Пак видях тия странни, причудливи, обелисковидни скали, надвесени над Искъра. В старинният, прихлупен под канара манастир ни посреща тържествено достопочтений игумен. Прати ни за обяда хубави сливи и сливовица – обяд под сянката на стари брястове. Той показа на гостите и „Ботевата сабя“. В тия усои споменът Ботев още живее. Зад тия причудливи скали е Волът.

Някои момчета в бягството си намерили кратковременно убежище тука. И при тия спомени душата се унася в легендите на миналото.

 

Престоях в тая планина двайсет дена. Щях да завърша месец, но бях принуден да прекъсна своя „курортаджилък“ (о, ужас!) и да побягна в София. Това депортиране ми наложиха прекупците от София, запъплали по села, по кошари, по държави и обрали всичко необходимо за стомаха.

Прекрасни, трудолюбиви хора!

Гладът натири и другите гости.

Аз се простих с Елисейна, изпратен от любезния г-н С., минния инженер, и с добрия г. А., касиер при фабриката, по народност грък от Станимака, в чиято удобна стаичка прекарах такива приятни часове в беседа е Анатол Франса и с Омира.

 

A propos, за скъпотията и за липсата на храни, които ме изгониха от Елисейна и посрещнаха в София. Тук християните са на мнение, такова е и мнението на цяла България, че на това зло лекът е едни: да увиснат на площада пред двореца десет души!

Но кой ще опита това героично средство?

 

11 септември 1919 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух