напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Планината


От градский шум и прах избегнах,
далеч избегнах от светът,
колата с грижите разпрегнах,
отшелник съм в тоз горски кът.*

 

Слънцето, като ярко кълбо от разтопено злато, треперяще и величаво, отива на запад. То е вече надвиснало над далечния рид, чийто отсамен склон остая цял в сянка.

Зъбестите скалици по гърба на тоя рид и редките черни дървеса, усамотено стърчащи там, рязко изписват своите очертания в златистата чистота на небето.

Планинский ветрец тихо клати листата на крушата с необраните още пълни и жълтеещи се круши.

Аз, поизлегнал се под нея, на зеления наклон на ръта, наблюдавам светлия летен заник.

Насреща ми пък, през широкия дол на реката, върхове, чуки, плешиви височини се катерят към небето, сякаш искат да достигнат бeлосребристите облаци и да говорят с тях.

Шумът на реката стига до мене, глух и напевателен.

И пълни с екота си цялата планинска самотия.

По урвите – кози между храсталаците.

Говеда някъде, неподвижни, като бели статуи, сред тъмния храсталак, стоят и гледат към дола.

Една селянка на гръб с някакво бреме полека се изкачва из тясна ронлива пътека и отива нагоре, там, ето по чуката се мяркат, прилични на пчелни кошери, купи.

Ветрецът тихо люшка листата над мене.

И реката все шуми.

И сенките стават все по-големи.

Златните лучи, минувайки през крушата с необраните още пълни, жълтеющи се круши, падат по наклонната зеленина и играят по тревата и по разтворената книга, която съм забравил да чета.

И аз, излегнат там, все гледам...

 

*

 

Ех, волно, хубаво, чудесно!
Да имах тука малка хижа,
познал бих битие небесно,
съсед на бога и без грижа!

 

Връх.

Аз съм кацнал на него.

Панорама.

Чукари, зелени склонове, сенчести долове. Реката долу извива своите огледални вирове, лучезарни, цели залени със слънце и небе.

Диви, намръщени скалаци, прилични на разрушени замъци, в подножието на дивите, стръмни склонове.

А въздух, а въздух!

А ширине!

Душата има крила. Очите имат крила, сякаш – и рамената ми...

Величавите картини пред мене, под мене, над мене...

Радост! Не, това е пиянство!

О природо!

Гледам отсрещните селски кошари. Как високо са и те!

Един орел.

Той се вие, широко разперил могъщи крила.

Сякаш и той се опива с въздух и синева.

 

*

 

Взор зачете се – пак унесен
в талазний бяг, душа, опита,
с гръмливата се слива песен
и книгата стои открита.

 

Надлъж по реката вървя самотен. Тя бучи, тя пее, тя плаче.

Малки водопадчета, образувани от речни гладки камъни, цели залени с вода, лъщят на слънцето, боботят и се губят в кипящата бяла пяна под тях.

Реката е жива.

Тя бучи, тя пее, тя плаче.

Зноят още е силен. Съзирам край реката някаква огромна скала. В нейните начупени стъпала има сянка, и отивам да се подслоня там.

Преди мене други се възползвали:

Кози лежат там.

Искам да намеря и аз гостоприемство в сянката в скалата, приближавам. Но в подножието на скалата мек, мокър, гладък пласт тиня, оставена от реката, плискала тук преди някой ден.

Не се минува.

И козите ме поглеждат учудено.

Един риж пръч се е покачил на върха на скалата и стои неподвижен. Несресаната му брада и витите му рогове се открояват в лазура на небето. Той гледа планината, слънцето, пространството мечтателно.

Трябва да е поет.

Завивам към реката. Край нея един гладък бял балван, почти наполовина потопен в шумящите талази.

Сядам там, гърбом към слънцето, запушвам цигара и изваждам книгата си да чета под хлада и песента на реката. Но тая песен ме униса, погледът ми се плъзга по вълните. Не, не може да се чете. Не ми дават и отсрещните стръмни урви да чета, ни висовете, що режат небосклона, ни широките простори, пълни с лучи, тишина и свобода.

Сякаш природата ми казва:

„Тук е забранена друга книга. Чети мене!“

Пръчът все стои неподвижен на скалата.

Младата мургоснага козарка се къпе недалеко в реката.

 


* от „Какво пее планината“

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух