напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Среща на Изтока със Запада


– Какво ви накара да дойдете от толкова далеко място, за да завладявате чужди земи?

– Как? Нима вие не сте чували как великий град Троя е бил разрушен?

– Не! Не сме чували за такъв град.

– Тогава знайте: ние сме потомци на троянците и ето защо дойдохме да завладеем наследството на нашите прадеди.

– Това ни много зачудва! Идете си от земята ни!

Тоя странен разговор е станал между франкския благородник Pierre de Bracieux и Калояна, на 1204 година.

Ville-Harduin, съвременник и историограф на Балдуина, и Robert de Clary, съвременник също, ни разказват, че разговорът е станал в лагера на Калояна, пред Одрин, при едно посещение, направено по Калоянова покана от Pierre de Bracieux и трима още латински рицари.

Ако горният въпрос за Троя би се задал на „полугръка“ Симеона, запознат добре с всичката гръцка премъдрост, той би отговорил утвърдително.

Но Калоян, занят през седем години от царуването си с непрестанни войни с гърците за отнимане от тях българските земи, не е имал време да чете стари истории. Па и Манасневата хроника много по-късно беше преведена на български.

Още по-малко е имал възможност да се запознае с Вергилиевата поема „Енеида“, в която се възпяват подвизите на баснословния троянски герои, праотец на основателите на Рим – Ромула и Рема.

Латинците си отишли с убеждението, че се разговаряли с един дълбок невежа, а Калоян ги изпратил с убеждението, че е приказвал със смахнати хора...

 

*

 

За да бъде обяснена тая среща – трябва да се повърнем малко назад.

Една година преди това кръстоносците, отивайки за Ерусалим, за да го освободят от мюсюлманите, обсадили Цариград, превзели го на 13 април 1204 г., извършили ужасни кланета и грабежи и прогласили за цариградски император графа Балдуина. Харесал им се Цариград и забравили за Ерусалим. И понеже l`appetit vienten mangeant, поискали да завладеят и Тракия. Скоро Балдуин повел войската си и превзел Одрин.

Като чул за това, и Калоян тръгва за Одрин и се спрял недалеко срещу лагера на Балдуина. Преди да се сблъскат, той влязъл в преговори с него за напущането тая българска земя. През времето на тия преговори именно той поканил на гости четирмата латински рицари, които приел твърде любезно.

Преговорите с Балдуина траяли дълго. Балдуин ставал все по-надменен и неотстъпчив. Най-после пратил Кплояну следния горд и крайно груб отговор:

– Тебе не ти прилича да се обръщаш като цар към свой приятел, а като слуга към господаря си!

След това кърваво оскърбление преговорите се прекъснали. Войната ставала неизбежна.

Но Калоян я отложил за няколко месеца. Съобразителен и дипломат по природа, той обуздал гнева си, който му заповядвал веднага да нападне и си отмъсти. Какви са били причините на това отлагане? Или е искал да се приготви по-добре за войната, или не е искал да разсърди папата, с когото водел преговори за получаване папска корона, като отвори война на кръстоносците... Навярно таз е била главната причина. Но когато след няколко месеца, в началото на 1205 год., получил короната и нямал вече причина да щади чувствата на папата, войната избухнала.

И на 1205 год. пред Одрин е станал съдбоносния бой между Балдуина, представителят на западната феодална култура, и Калояна, представителят на многовековний български идеал за обединение.

Тоя бой е произлязъл на 15 април, стар стил (27 април, нов стил), сиреч преди два дена.

И ето защо тая дата ми припомни знаменитото събитие, станало преди седемстотин и петнадесет години. И аз пак препрочитам в Иречековата „Българска история“ онова, което той ни разказва за Калояна

Каква личност!

Храбър и неуморим пълководец, тънък политик, той бие гърците навсякъде преди завоеванието на Цариград от кръстоносците, разиграва папата с обещанието, че ще приеме унията, додето получи от него царска корона; води победоносни войни с унгарците; разширява всеки ден пределите на царството, в което вмести и Белград.

Една стихийна енергия, един неукротим дух, един гъвкав ум, една боева природа – и всичко това сбрано, насочено към една цел: засилване и уголемяване държавата си. Има у него нещо от честолюбието на Симеона, от широкия размах на Самуила, от нравствената сила на брата му Асеня I. Има нещо и от разрушителния гений на Крума. Мислят някои, че чувството на патриотизъм, такъв, какъвто в днешно време го разбираме, тогава слабо било развито. Не, у Калояна го има във висша степен... но патриотизъм суров, брутален. Син на варварския си век, той е и жесток при нанасяне на ударите.

Той опустошава неприятелските страни, разрушава градове, коли, пленява... Тоя човек, е гъвкав ум на лисица, обладава свирепостта на тигъра. Името му сее ужас в сърцата на гърците. Той е безпощаден към тях, той иска да им отмъсти за злините на Василий Българоубиец и унищожава, дето може и както може, гърците, като е желаел той пък да бъде наречен „гръкоизтребител“... Уплашените и озлобени гърци, за да си отмъстят, изкривяват името му Калоян на „Скилоян“ (Куче-Иван). Дълги години след него гръцките майки, са плашили децата си с името му.

Такъв е бил човекът, който се е срещал с Балдуина, втори път, пред Одрин.

Боят се е свършил гибелно за Балдуина.

 

*

 

Дълго време плененият император, затворен в една кула в Търново, чезнел в безславно и тежко робство, въздишал и мислено виждал широкото равно поле, дето:

 

Две войски мегдан делили

в одринския бой голям,

Запад и Възток се сбили,

сбили се два свята там;

 

чувал пак ревът ужасни

на куманските стрелци,

виковете на нещастни

покосявани борци;

 

виждал стройни легиони

в бягство, плячка на страха,

рицари в железни брони

натъркаляни в праха;

 

виждал люти Калояна

на хвъркатия му кон,

битката от кръв пияна,

в прах забулен небосклон.*

 

Балдуин вече не излязъл из затвора си. Напразно папа Инокентий III писал Калояну да го освободи. Мстителният български цар не бил достъпен за чувството на великодушие, било че не забравил оскърблението, било че се опасявал от Балдуина, пак свободен; той най-после заповядал да го умъртвят – една легенда разправя, че това е станало по най-зверски начин, и как се щурал по гори, полета да трепе патици, както трепел и гърците...

Но защо се повръщам в тия векове? Защо да припомням тия кръвопролития? Светът е още настръхнал от вчерашната всемирна война. Пак герои, пак поля, обливани с кръв, човешки хекатомби, разрушения и ужаси, на каквито Чингиз хан би завидял! Ужасно, ужасно! Човешката съвест стои смазана и убита под ударите на онова зверче, лежало тисящелетия в човешката душа и пак пробудено: нагона за зло, за изтребление. Де остана великото слово на Христа: „Любите друг друга!“ Къде се изпариха великите начала на християнството? Великите учения на философията от Платона до Толстоя? Цивилизацията с всичкия си колосален напредък банкрутира пред събуденото зверче... През траянето на тая страховито изтребителна война много гласове казаха: „Това е края вече на войните!“ Сключи се мир – вече никой не казва това. Тоя мир на неправда и на злоба хвърли семето на нови бъдещи ужаси... Той нася земята с кривди и отрови душите с омрази. Не, светът след хиляди години е пак тоз, свиреп и кръвожаден! Кога съвестта и разума ще добият надмощие! След колко още хиляди години? Ужасно! Един наш студент в Берлин беше попитал един знаменит професор по философията: „Господин професоре, кога мислите, че ще престанат войните?...“ „Когато хората станат ангели!“ – отговорил професорът. Верен ли ще е този зловещ отговор? Няма ли човекът да се облагороди по-скоро и без да се превърне духом на ангел, да се превърне в човек, в човек истински, какъвто е мечтаел оня, разпнатият на Голгота, чието възкресение празнувахме през тоз месец! Кога ще възкръсне и бъдещият човек?

 

29 април 1920

 


* от "Легенди при Царевец"

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух