напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



В царството на Одисея


(Една година във въздуха на Гърция)

 

Там в далечни пущинаци,

там под чужди небосвод,

гаснат синове юнаци,

гасне младост и живот.

 

Кой просветен българин не е чувал за остров Итака или не познава от историята това име? Кой не знае за Одисея, лукавото елинско царче, владетел на остров Итака? Казвам „царче“, защото тоя прочут, прославен от Омира герой е владял над десетина хиляди жители. Прославена е и Пенелопа, вярната му съпруга, и овчарят Евмей, и псетата Одисееви... И какво вълшебно було от поезия се развява в душите ни въз тоя малък скалист остров в лазурния шир на Йоническо море! Той е пълен с класически спомени, с легенди, със старинни останки, следи от някогашните времена. Туристите и днес отиват да посетят с благоговение Пещерата на нимфите, да се поклонят на заглъхналите в треви и бурени основи на Одисеевия дворец, който е бил голям колкото железопътната станция Божурище. Всичкото богатство царево е състояло, както казва Омир, от стотина свини, които са грухтели в свинарници, прилепени до самия дворец.

 

*

 

Днешните жители на острова, тоест на единственото градче в него Вати, далеко не са потомци на съвременниците Одисееви, защото през средните векове Итака е бил съвършено опустошен от варварите и населението му изтребено; за да насели изново острова, венецианският сенат е отдал земите му на колонисти от други народности, дошли от други страни. Но днешните итачани се гордеят със „свои прадед“ Одисея, които им е толкова прадед, колкото и нам сиамският крал.

Населението е повече лозарско и земледелеко; мъжете са здрави и силни, такива са и жените; но по хубост те далеко не приличат на наядите и нимфите, с които въображението на Омира е населявало долините и скудните горици на острова.

Но целта ми не е да описвам Итака, древното Одисеево царство. Смислих си за тоя остров случайно, след срещата с един наш войник от заложниците, от Пловдив, завърнал се тия дни от Итака, дето е живял като пленник около една година, както и други наши герои.

Как са се отнасяли гърците към тях? Лошо, иска ли дума? Името „вулгарос“ се е произнасяло с омраза, с презрение. Нямало там меките отношения, светата българска доброта към нещастните, каквато са срещали у нас гръцките пленници. Как българинът забравя обидите на враговете си! Той е благ, милостив; в краен случай, ако не е такъв, той е поне равнодушен към тях и не се чувствува способен за безполезна и низка жестокост. Но Венизелосовите органи изпълниха вестниците в света с чудовищни обвинения в свирепост и варварства у българите. Гърците правиха тържествени помени в Париж за мъченически загинали от българския меч гръцки владици, когато тия владици спокойно и добре хранени, прекарваха тихи дни в някой български град. И светът повярва! И Пиер Лоти ни обсипа с кал, и д'Анунцио ни обсипа с проклятия!...

 

*

 

Нашите пленници обаче в Итака имали щастието да се намират не под гръцко началство, а под французко. Случило се, че и французкият офицер, на чиято охрана били поверени пленниците, бил добър човек. Някои от пленниците знаели и французки, та това още повече разположило към тях. Той се отнасял с уважение, почти другарски. Предупреждавал ги приятелски да се не опитват да избягват, защото смърт ги заплашва, и обнадеждвал, че скоро ще бъдат повърнати в отечеството си. Даже за българите имал хубаво мнение. “C`est un peuple brave et malheureux, victim de ses chefs et de la diplomatie“. (Те са един храбър и злочест народ, жертва на своите вождове и на дипломацията.)

Животът им е бил сравнително поносим. Разрешавало им се да се разхождат свободно в градеца Вати и в околността му. Месечно за храна получавали по сто драхми (на германските пленници се давало повече).

 

*

 

„Онова, което най ни измъчваше, беше невъзможността да се научим нещо за България, казваше ми пленникът. България, ох, как я обичахме, как тъгувахме за нея! Но никакъв наш вестник или писмо не можеше да проникне до острова. С жажда търсехме в гръцките вестници да видим думите „Вулгария“ и „вулгарос“. Сигурно псувни придружаваха тия думи във вестника, но ние ги гледахме с любов, даже аз целувах тия думи! И не знаехме за България нищо, нищо! Жестока мисъл ни ядеше, че и България ни е забравила. И копнежът да се върнем в нещастното ни отечество ни мъчеше денонощно и нетърпението ни растеше всеки час. Очите ни постоянно гледаха на североизток, към България. По едно странно съвпадение – отсрещните планини на епирския бряг по очертанието си много наумяваха нашата Стара планина и тогава тихо пеехме родните песни със сладка тъга в душите, както пленените при вавилонските реки евреи пеели песните за Сион.

Често се изкачвахме на една скала извън градеца. Оттам гледахме облаците, които идат откъм България. Искахме да чуем от тях нещо, но те се носеха безмълвни над главите ни, па отиваха да се оглеждат в безкрайното огледало на Йоническото море. Следяхме и полета на птиците, на лястовиците, които се стреляха във въздуха и се изгубваха в лазурното му ширине. И другарят ни П., който беше и поет, декламираше от скалата:

 

Я се, птички, понесете

къмто родните гори

и от нази поздравете

наште майки и сестри!

 

Ах, вий, птички бързокрили,

хвъркайте, идете там,

от пределите ни мили

донесете вести нам.

 

Та преди да си отидем

от този свят, от този плен,

вий речете: „Ние идем

от свободния Балкан!“

 

И ние знаехме, че смъртта ни дебне. Колко души вече тя отнесе! Тоя горещ климат, болести, лишения, тъга за своите. А избавлението не идеше! Остави ли ни България? Тоя скалист остров, прославен от поезията, това синьо Йоническо море, тъй величествено и заслепително сребрено от слънчевите лучи, ни станаха омразни, непоносими!

Веднаж чухме, че в градеца имало някой бакалин с име „Стоилос“. Българин! Как искахме да му стиснем ръката! Отидохме в дюкяна му и предпазливо го попитахме за произхождението му. Не, грък бил! И баща му бил грък. Той не знаеше нито дума български. А носеше българско име! Вероятно е от български род, но погърчен отдавна.“

 

*

 

Най-после французинът офицер весело им съобщил радостната новина: той получил заповед да ги освободи. Той им извикал: „Mes amis, je vous félicite!“, а на прощаване им казал: “Помнете, че Франция води с вас война, но Франция почита храбрите, а вие сте храбър народ, и в Ориента вие сте единствения честен народ!“ (О да, о да, но Франция на Клемансо удуши тоя храбър и честен народ!) Когато стигнали в Солун, пленниците пак се намерили в една враждебна атмосфера: зли погледи, подигравки, ругателства... Но те всичко пренесли леко, защото се връщали в България. О, как са изжаднели да я видят по-скоро, да целуват свещената й земя!

 

26 юни 1920

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух